Форум Академия за вампири
Кристал 7104180s


Join the forum, it's quick and easy

Форум Академия за вампири
Кристал 7104180s
Форум Академия за вампири
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход

Забравих си паролата!

Дарения за форума
Latest topics
» Помогнете ми
Кристал EmptyЧет Авг 23, 2018 12:01 pm by magi961

» Коя е последната книга, която си купихте?
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:53 pm by Valentina

» Любима вампирска поредица?
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:51 pm by Valentina

» Коя книга четете в момента?
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:50 pm by Valentina

» От А до Я имена на момиче и момче
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:25 pm by Valentina

» Да броим до 999 vol.2
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:23 pm by Valentina

» Новини около издаването на четвъртата книга в БГ
Кристал EmptyНед Яну 21, 2018 6:10 pm by Valentina

» Любим момент от първата книга?
Кристал EmptyВто Яну 16, 2018 11:03 pm by Valentina

» Дориан или Кийо?
Кристал EmptyВто Яну 16, 2018 11:00 pm by Valentina


Кристал

Go down

Кристал Empty Кристал

Писане by Дампирче Пет Сеп 03, 2010 1:21 pm

---1 глава---

Тя се опитваше да избяга... бягаше, въпреки че знаеше, че не може да избяга от него. Тичаше, сред тъмнината и острите клони раздираха дрехите й. Когато се спъна... осъзна, че това може би е края. Падна, колената и ръцете и се нараниха. Опита се да се изправи... да продължи да бяга. Но...
- Пипнах те. - чу гласът, който преди й се струваше ангелски. - Защо бягаш? Знаеш, че не можеш да се отървеш. Кристал... Погледни ме!
Тя се обърна към него. Но не пожела да го погледне в очите. Знаеше магията му... познаваше онова кафяво... което сякаш се превръщаше в още милион цвята, когато го погледнеш. И направо се разтапяш. Той целеше отново да я превърне в негова любима.
- Ерик... ти ме излъга!
- Виж, Кристал - това е начинът ми на живот. Може да се присъединиш към мен... или да умреш! - Той се озъби и аз видях острите кучешки зъби, които денонощно се впиваха във вратовете на някой заблуден като мен.
- Не е вярно!
- Казах ти да не се бърникаш в съзнанието ми!
- Не е нарочно... - Ерик се усмихна и за миг пожелах да не бях откривала какъв бе той. Да живеех като преди... така по-лесно щях да стана като него.
- Не искам да бъда чудовище!
- Правя го, защото те обичам... - каза той и прокара пръст по бузата ми. - Не плачи!
Мразя те! си помислих.

Това бе достатъчно, за да ме освободи от съня. Събудих се потна и лицето ми бе мокро от сълзи.
Обичам го... Не. Трябва да си меря мислите. Тези две думи могат да го накарат да дойде отново...
Не знам кога е усвоил умението да създава сънища. Или по-скоро кошмари. Чете мисли, вижда бъдещето, създава сънища... що за демон е той? Откакто разбрах, че има нужда от кръв, за да живее, реших, че е вампир. Но всичките тези умения... не би трябвало да са присъщи на вампир. Но какво знам аз? Той се опитва да ме превърне в нещо, което дори не знам какво е. Въпреки това се съпротивлявам. При следващия сън ще го попитам. Би трябвало да знам - все пак съм маг. Може би ако се свържа със Съвета... не, не бива! Ще се справя сама с това.
О, нека ви кажа за какво всъщност става въпрос. Аз съм Кристал... и съм маг. Всякакви такива фантастични създания би трябвало да не ме стряскат. Но не...
Уча в Академията. Няма определено име. Или е имало, но вече всички Я наричат просто Академията. Млади магове се присъединяват и усъвършенстват уменията си. Както бях аз... но аз съм по-специална. Различното в мен е, че всички останали имат родители магове, които са имали родители магове. Тоест цялото им родословно дърво е съставено от магове. Докато аз... нямам нито един маг в рода си. Родителите ми са обикновени хора. В началото, когато като бебе силите на един маг са най-опустошителни, те били уплашени. Чудели се какво ми става, но решили да не го споделят с лекар. И така, когато съм станала на 7 те ми дали една чанта с дрехи и вода и ме изпратили на вратата. Казали ми да тръгна и ще стигна там където има много като мен.
Вървях дълго време... накрая стигнах до едно поле. Появи се сякаш от нищото. Огледах се. Нямаше нищо наоколо. Погледнах в далечината. Виждаше се нещо много мътно, изведнъж задуха силен вятър, пясъкът започна да ми влиза в очите, но знаех че там е моето бъдеще. Когато стигнах видях врата. Най-обикновена дървена врата срад нищото... отворих я. От вътрешността бликна виолетова светлина... влязох и...
Събудих се в бяла стая. Но бяло като бяло... бяло легло с бели завивки... бели шкафове... тапицирани с бяла кожа дивани. Огледах се. Имаше всичко нужно, за да живееш тук. Освен храна, разбира се. Много късно осъзнах, че старите ми дрехи ги няма. Имаше малка прилежно сгъната бяла купчинка дрехи на леглото. Облякох се и излязох в коридора. Всичко беше сякаш извадено от приказка. Огледах се... беше великолепно. Където и да погледнеш, всичко преливаше от цветове. Всичко беше живо. Картините живееха в своите рамки и ме гледаха с изкуствените си очи, любопитно някак си... Продължих по целия коридор. Огледах всяка картина, всеки детайл по украсата, наслаждавах се на божествените цветове, докато не стигнах една врата, на която пишеше „Съвет”. Посегнах към дръжката, но преди да я достигна, вратата се отвори. Вътре ме чакаха няколко възрастни човека. Две жени и трима мъже. Всичко ме огряно от светлина. Стаите ставаха все по-хубави.
- Здравей, Кристал. – каза едната руса и синеока жена.
- Аз... не се казвам Кристал. Казвам се Ема.
- О не, мило дете. – поклати глава най-младият мъж.
- Но кои сте вие? Къде се намирам? – попитах объркано.
- Намираш се в Академията. Ние сме магове. – отговори най-възрастният мъж с усмивка.
- Но това е нелепо.
- Само на 7, а вече знае кое е нелепо и кое – не. – усмихна се криво младият маг.
- Ти си правила магии и преди да дойдеш тук. Знаем това...- погледна ме другата тъмнокоса жена, която до сега мълчеше. – знаем всичко за теб. Родителите ти са обикновени хора. Не можахме да повярваме, че може да се случи маг да бъде роден в такова семейство. Но след като проучих нещата... разбрах, че трябва да те пазим. Ти си наша принцеса. Отдавна изгубената принцеса Кристал.
Ахнах. Това е невъзможно. Няма как да съм принцеса. Що за сън сънувам?!
- Принцеса си. Кралят ни загина в битка с Недопуснатите. Те искаха да вземат и теб, но кралицата те прати в човешкия свят. След което убиха и нея. Тъгувахме в продължение на 7 години, но накрая ти дойде. Знаехме, че ще стане все някога, но кога... – разясни най-възрастният маг. – Нека се представим... аз съм Кайл.
- Аз съм Ирма. – каза русата жена.
- Стефан. – каза младият маг с ослепителната усмивка.
- Чест е за мен да се запозная с вас, Ваше Величество. Аз съм Бен. – поклони се най-младият.
- Бен, толкова си млад... никой не прави така от десетилетия. – засмя се тъмнокосата и значително по-млада магьосница. – Здрасти, сладурче! Аз съм Мег.
- Здравейте... – поздравих объркано аз.
- Спокойно, ще свикнеш с Мег. – каза Ирма и се усмихна.
- Учебниците са ти в стаята. Имаш карта на училището с разяснения къде се намират класните стаи. – по-сериозно каза Кайл.

Така започна всичко. Отидох взех си учебниците, намерих стаята и започнах обучението си в Академията. Сега съм на 17. Десет години по-късно и вече съм преследвана от непознат демон. Срещнах го в училище преди един месец...
- Кристал! Криистал! Ох, намерих те... – запъхтяно рече Анна и се подпря на рамото ми. – Като твоя най-добра приятелка съм длъжна да те осведомя за прекрасният нов ученик. Само го виж...тази коса, тези очи. Какви черти, каква грация...
- Ох, Анна... толкова лесно влюбчива си. – поклатих глава с усмивка.
- Само се обърни и го виж, Кристал. – каза тя и се усмихна предизвикателно.
Обърнах се и го погледнах. Но не трябваше... погледът ми проследи идеалните му черти. Скулите, брадичката, устните... леко къдравата му много тъмно руса коса, която се спускаше до брадичката му. Кафявите очи... толкова кафяви, че сякаш бяха още милион цвята. Сякаш преливаха в синьо, зелено...идеалното му тяло. Мускулите, които се очертаваха под прилепналата му черна тениска. Когато срещна погледа ми се усмихна. Видях правите и идеални зъби, бели като перли. Трапчинките, които се получиха когато разтегли плътните си устни, като на бебе. Великолепен беше... а за мен този поглед беше фатален. Влюбих се. И това може да ми коства живота.



Това е само първа глава. Ако ви хареса, ще поствам още. 🆒



Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Съб Дек 04, 2010 12:36 pm

-- 2 глава ---



Отидохме в час. Час по английски. Да, очудващо е, че и тук учим английски. Освен мъртвите езици, разбира се. Те са изключително важни, защото повечето заклинания са на някакъв мъртъв език. Тъй като бях принцеса, много хора искаха да ми бъдат приятели. Аз ги отблъсквах. Не исках да имам приятели, които са с мен само заради потеклото ми. Затова си избрах Анна и седнах до нея още първия път, когато я видях. Тя не знаеше нищо за мен. Станахме най-добри приятелки. Естествено, впоследствие научи всичко за мен, но това нямаше значение. Затова през повечето часове, в които се засичахме седях до нея. Но по ирония на съдбата, днес тя нямаше английски. Затова мястото до мен беше свободно. Разбира се, единственото свободно. И когато в стаята влезе новото прекрасно и ослепително момче, чието име още не знаех, г-н Андерсън трябваше да го изпрати до мен. Всички момичета ме изгледаха със завист. Той бавно заобиколи всички ахкащи от удивление момичета и дойде до мен, на последния чин, като през цялото време не свали ослепителната си усмивка от лицето. Когато седна от него полъхна страхотна миризма... напълно ме завладя. Докато вадеше дебелия учебник по английски, кичур от косата му падна върху лицето. С небрежен жест прибра непокорния рус кичур зад ухото си. След като видя, че го зяпам ме погледна и се усмихна като показа само част от белите си зъби.

- Колко съм груб! Трябваше да се запознаем. Аз съм Ерик. – имаше най-страхотния глас. Плътен и топъл... като карамел.

- Аз... аз съм Кристал. Приятно ми е. – усмихнах се срамежливо аз.

- Оу, принцеса Кристал?! За мен е чест. – поклони се и се ухили той.

- О не, няма нужда. – огледах се свенливо.

Можеше още дълго да си говорим, но ясния плътен и дори малко груб глас на г-н Андерсън прекъсна всякакви приказки и шумове.

Звънецът би и всички ученици прибраха учебниците си и излязоха от стаята. Естествено ние с Ерик продължихме разговора си:

- Откъде идваш? – попитах. – Рядко има нов ученик. Обикновено сме тук от първи клас.

- Идвам от Академията в Сибир. Тя... беше нападната и разпределиха учениците в останалите Академии.

- Но това е ужасно! Кой е нападнал Академията?

- Ама ти си принцеса, а дори не знаеш кои са враговете на маговете. – поклати глава закачливо.

- Мисля, че се сещам. Когато дойдох Съветът спомена нещо за... Недопуснати?

- Точно така! Това са... магове. Но не обикновени. Започнало се, когато един маг се опитал да създаде заклинание за безсмъртие. Изпробвал го върху себе си и технически се получило. Но вече не бил същия. Превърнал се в нещо като вампир. Храни се с кръв, но може да прави разни прости магии. Чете мисли, вижда бъдещето, създава сънища, прави някой магии за материализиране. Когато убил първата си жертва, тя станала като него. Но той разбрал, че те не са безсмъртни. Те просто за Недопуснати. Душите им не са били преминали, защото били неспокойни. Затова се връщат в телата като превръщат собственика им в чудовище. Това е, което знам. И преследват маговете, за да ги превърнат в такива като тях. Общо взето, искат да вземат властта и да управляват света. Като всеки зъл гений. – смигна ми Ерик. – Можеш да питаш Съвета.

- Добре. Благодаря за информацията.

- Между другото Кристал...

- Да?

- Свободна ли си в петък? Може да отидем на кино.

- С удоволствие. – усмихнах се ослепително.

Когато се разделяхме, той ми прати въздушна целувка, усмихна се и влезе в кабинета по мъртви езици. Докато ходеше виждах как мускулите на гърба му се очертават под тениската. По едно време осъзнах, че седя по средата на коридора и преча на хората да минават. Извиних се и се доближих до шкафчето ми. Там ме пресрещна Анна.

- Кристал! Ти... ти... току що се уреди със среща с Ерик! Ах, късметлийка такава!

- Все още съм замаяна. – усмихнах се небрежно.

- Не ми се прави на светица! Пуснала си си чара в действие, знам аз!

- Сигурно... – огледах се. – Анна, ще се наложи да отида до Съвета. Кажи на г-жа Браун да ме извини за този час, моля те.

- Добре, принцесо. – каза и ухилена ми се поклони.



Изтичах до вратата, на която пише „Съвет”. Отново минах покрай удивителните цветове, картини и всичко останало, което заобикаляше стаята им. Вратата бе дървена, но обрамчена с дърворезба и всякакви детайли. Семплата табелка, някак не се връзваше с царственият стил. Почуках и вратата се отвори.

- Принцесо?! – изненада се Кайл.

- Не трябва ли да си в час? – закачливо попита Стефан.

- Всъщност трябва, но дойдох да получа няколко отговора.

- О, така ли? И какви по-точно, миличка? – каза с усмивка Мег.

- За Недопуснатите.

Ирма ахна.

- Ти не би трябвало да знаеш за тях.

- Е, разбрах от новия ученик – Ерик. Той бе достатъчно мил да ме осветли по въпроса. – погледнах ги укорително.

- Виж, щяхме да ти кажем. Чакахме да станеш на 18 години и да заемеш мястото си като кралица. Тогава щеше да узнаеш за всички закони и всички наши врагове. – каза Бен.

- Но щом си разбрала по-рано... ще ти обясним ситуацията. Предполагам, че знаеш принципа на който са създадени?

- Да.

- Добре, значи единственото което не знаеш е... че преследват теб.

- Моля?! – почти извиках аз.

- Тъй като дълго време нямахме крал, те нямаше кой да преследват. Но сега след като ти се появи, те са се задействали. И когато заемеш мястото си, те ще започнат да те преследват. Искат да те убият и да заемат мястото ти. Ужасно е, но ние ще ти осигурим денонощна охрана. Докато си все още ученик, няма опасност за теб. – с тъга обясни Ирма.

- О боже мой! Добре... значи ще си живея живота докато все още няма опасност за него.

Излязох и усещах вперените в мен погледи. Разплаках се и завих към моята стая, където можех да поплача без някой да ме види.
Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Съб Дек 04, 2010 12:37 pm

--3 глава—



След като поплаках известно време в стаята си, реших , че трябва да се стегна. Все пак имам още една година преди да започнат да ме преследват. Отидох за следващия час, който се оказа музика. Влязох със закъснение, но защото съм „специална”, или иначе казано принцеса, духовен водач, или както искате го наречете, не получих закъснение, а само приятелска усмивка от г-жа Лилит. Тя беше интересна личност. Изключително жизнерадостна и въпреки, че остарява продължава да се усмихва постоянно. Въпреки, че съпругът й е мъртъв, въпреки, че синът й е Недопуснат, тя продължава да пръска щастливи искри навсякъде. Чудя се, колко ли тъга и мъка се крие зад тези усмивки? Отговорът е един – много. И тъй като тя много обича да ме вижда, гледам по-често да й се мяркам пред очите. Просто, за да я зарадвам...

Часът по музика бе последен и след него, направо тръгнах към стаята си. Знаех че трябва да се подготвя за утрешната среща с Ерик. Прибрах си учебниците в шкафа и отворих огромния чисто бял (!) гардероб. Огледах всичките си дрехи и избрах нещо семпло – като за кино. Един тъмнозелен пуловер с остро деколте и прилепнали дънки. Приготвих си бледокафявата чанта и пъхнах вътре най-необходимото. Телефон, портмоне... сложих нещата на стола и се проснах на леглото. Знаех, че имам само един шанс с това момче и исках всичко да мине както трябва. Трябва да се погрижа за неканени гости като – пъпки, петна и черни точки. Грабнах хавлията и хукнах към банята. Направих си обикновената процедура – почистване на лицето и всичко стана както трябва. Утре, преди срещата, ще го повторя отново, за да бъда чистичка и хубава за Ерик. Погледнах часовника и осъзнах, че съм се замотала повече отколкото смятах. Седнах и написах домашното си по мъртви езици. Приключих с него бързо, езиците ми вървят доста добре. След това облякох пижамата си и легнах в огромното легло. Имах чувството, че всичко в тази стая е направено огромно, за да се чувствам аз малка. И точно така се чувствах – крехка и дребничка. Огромен гардероб, огромно легло... всичко беше огромно! Столовете бяха толкова високи, че като седнах краката ми се полюшваха във въздуха, като на петгодишно. Сега свикнах, но когато бях на 7 нещата стояха другояче. Тогава не само, че бях дребничка, но сякаш тази цялата стая ме поглъщаше. Трудно ми беше да спя. Постепенно свикнах... както и днес – заспах за секунди.

Събудих се бодра, както никога. Станах и облякох дрехите, които бях приготвила за днес. Погледнах към тъмнозеления пуловер и дънките, позагладих ги, взех си раницата и излязох. Часовете минаха като насън. Просто вървях и машинално влизах от кабинет в кабинет. Когато последния звънец би, сякаш някой ме удари по главата с нещо тежко. Видях Ерик в кориора, той ми намигна и се приближи.

- Красавице, здравей!

- Здрасти...

- Готвиш ли се за срещата? – попита с любопитство.

- О, да.. аз... нямам търпение. – казах доста напрегнато.

- Звучиш странно, добре ли си?

- Да, просто съм притеснена. – усмихнах се и той се увери, че всичко е наред.

- Добре, тогава. Чакам те в пет часа. – смигна ми и се отдалечи с котешката походка присъща само за него.

Прибрах се в стаята си и набързо се облякох, защото щях да закъснея, ако се забавя. Сложих си малко спирала и гланц, пожелах си късмет, грабнах чантата и излязох навън. Той ме чакаше там, великолен както винаги. Беше облечен с прилепнала по тялото му синя тениска, дънки и някакви страхотни обувки. Усмихнах се и се приближих.

- Здрасти, Ерик.

- Радвам се, че дойде. – ухили се той. – Не вярвах, че заслужавам честта да изляза с принцеса.

- Глупости. Напълно я заслужаваш. Какво ще гледаме? – попитах с искрено любопитство.

- Има ли значение? Ще бъдем заедно – това е важно. – усмихна се и показа белите си зъби.

Филмът беше някаква романтична комедия, не можах да вникна много в сюжета. Когато седнахме той пъхна ръка в моята и каза, че се надява филмът да е хубав. Свърши бързо, почти неусетно, и ние заедно излязохме и тръгнахме по алеята към парка. Беше се стъмнило и алеята беше призрачна. От двете страни имаше бели рози, които добавяха малко загадъчност. Стелеше се лека мъгла, но беше топло. Той ме прегърна през кръста и ме притегли към себе си. Хвана брадичката ми и приближи лицето ми към своето. Целуна ме първо нежно – лека бебешка целувка. Но после започна пак и аз проявих малко самоинициатива, като се прилепих по-плътно към него. Вървяхме и се целувахме около... хмм... два часа. Леко захладня, затова и двамата решихме, че ще е най-добре да се приберем. Направихме една прощална целувка, накрая той гризна устните ми и ме прегърна. Прибрах се замяна и направо нямам представа как по-точно съм се преоблякла и съм заспала. Чувствах се искрено щастлива.

Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Пон Дек 06, 2010 8:01 pm

---4 глава---
По ирония на съдбата трябваше да го „въведа” в училищния живот. Учителите сляпи ли бяха?! Не виждаха ли, че такъв като него може сам да се „въведе”. Или може би са искали, принцесата да се сприятелява с всички? Кой знае... все още не вярвам на тази история с принцесата. Не виждам замък, придворни... и щом съм принцеса защо уча в Академията? Няма ли специално място за принцеси? Не, искам прекалено много.
- Г-це Кристал? Има ли нещо по-важно, което ви занимава в част по „Заклинания”? Изглеждате ми разсеяна. – повдигна вежди г-н Даниелс.
- Не, напълно завладяна съм от часа. – усмихнах се пресилено аз.
Г-н Даниелс изсумтя и спря да ми обръща внимание.
- Ей, Кристал. – Ерик побутна листче към мен.
„Хей, принцесо! Много си замислена днес, а? Мислиш си за мен, нали? Искаш ли да излезем... тази вечер, например? Знам, че не си заета.”
- Знаеш, че не съм заета?! – повдигнах вежди и се усмихнах. – Добре.
Звънецът би и всички прибраха учебниците си по раниците. Целунах прощално Ерик и се прибрах в Бялата стая. Отворих огромния гардероб, огледах и избрах късата дънкова пола и любимия ми лилав потник с деколте. Нагримирах се, облякох се и излязох. Аз бях единствената, която живееше в Академията. Всички останали живееха в собствени апартаменти извън нея. Имаше си и предимства и недостатъци... например аз никога не закъснявах, защото съм буквално на десет метра от първата класна стая, но пък останалите не са под постоянен учителски надзор... тогава Ерик прекъсна размишленията ми.
- Здравей, принцесо. – каза той и ме хвана през кръста, повдигнах се леко и той ме целуна нежно по устните.
- Здравей. – усмихнах се чаровно.
- Какво става? Изглеждаш ми доста замислена?
- О нищо, просто си мислех за предстоящия купон у Анна. – погледнах го в очите и той изглежда спря да се тревожи.
Качихме се в колата му.
- Къде ще ходим?
- Тайна. – направи загадъчна физиономия и се изплези.
Пристигнахме... в гората! Не можах да повярвам. Той пъргаво извади малка покривка и кошница с храна.
- Ти ли я направи? – ахнах.
- Да. Харесва ли ти? – попита самодоволно.
- Как да не ми харесва? – отвърнах и го целунах.
- Радвам се, че отговарям на стандартите на една истинска принцеса. – ухили се. – Какво смяташ за това? – подаде малко кексче с розова глазура към устата ми.
- Страхотно е! – казах след като преглътнах голямата топка захар. – и престани да се шегуваш с тази работа с принцесата.
- Добре, Крис. Не мога да разбера защо не обичаш да говориш за потеклото си... не си ли свикнала? Имала си седемнадесет години, все пак.
- Трудно е да свикнеш с такава новина. Аз все още смятам, че такова нещо като принцеси, няма... и това е просто... незнам, някаква шега. Всичко ми се струва нереално.
И това, че след една година ще стана кралица и животът ми ще бъде в опасност. – помислих си.
- Е добре, тогава. Захладня... искаш ли да отидем у нас?
- Разбира се! Не съм ходила у вас сигурно е страхотно. – усмихнах се и го прегърнах, за да се предпазя от измръзване.
Когато пристигнахме в апартамента му, едва не припаднах. Това нещо беше огромно! Като къща! Разполагаше с два етажа, имаше джакузи, няколко спални и въобще всякакви екстри. Откъде имаше толкова пари това момче, че да поддържа всичко това?!
- Харесва ли ти? – попита ме колебливо той.
- Да! Да! Три пъти да! Тук е страхотно! – говорех и продължавах да оглеждам обстановката.
- Искаш ли да влезем в джакузито? – погледна ме предизвикателно и след това погледна към джакузито.
- Добре... но не си нося бански.
- Аз имам! –ухили се той. – Никога не знаеш кога ще ти се наложи да поканиш момиче в джакузито, а то да няма бански.
Хукна към стаята си и след това се върна с един черен, доста изрязан, бански.
- Облечи го!
- Добре.
След като и двамата си облякохме банските, влязопме в джакузито. Говорихме си дълго, за всякакви неща... времето, училището, живота. Отнесохме се и по едно време и двамата започнахме да се прозяваме.
- Спи ли ти се? – попита той и ме прегърна по-силно.
- Всъщност – да. – смотолевих с леко разочарование.
- Добре, ще те закарам. – отговори Ерик и се изправи.
Качихме се в колата му и потеглихме. В момента в който се прибрах, отново замаяна, това момче беше като наркотик, се проснах на леглото и заспах блажено.
Излизахме така около месец. Опознахме се и знаехме всичко един за друг. Сякаш се познаваме от години, не от месеци. Беше страхотно. Не помнех някога да съм се чувствала по-добре. Бях винаги щастлива усмихната, дори прекалено понякога. Мечтаех за този живот от толкова дълго и ето, че сега вече грабех с пълни шепи от него.
Докато...

Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Пон Дек 06, 2010 8:02 pm

--5 глава—
Една сутрин се събудих със странното усещане, че забравям нещо много важно. Опитвах се да се сетя какво бе то, но не можех. Сякаш тази дата беше запечатана в ума ми, но не можех да се сетя какво точно има. Облякох се и излязох, като се надявах това чувство да се оталожи. Де такъв късмет... в момента в който влязох в кабинета по рисуване и г-жа Грайсфалд ми се усмихна приветливо, това чувство се засили. Аз се усмихнах в отговор и седнах на обичайното си място до Ерик. Той също ми се усмихна и ме погледна с онзи негов поглед тип – Хайде де, какво чакаш, знаеш, че днес има нещо специално. Това сякаш усили онова странно чувство. Пребърках си джобовете. И телефона, и парите бяха в мен. Тогава защо продължавах да чувствам, че забравям нещо. Денят мина като на сън, като онова чувство дълбаеше в мен, сякаш съвсем скоро щях да открия какво точно забравям. Легнах си, завих се и започнах да мисля. Очевидно бе, че става нещо, което изпускам. Но колкото и да бърниках в съзнанието си, не можех да го открия, като че ли някой нарочно го бе премахнал от паметта ми, но бе оставил гадната дупка, там където трябваше да бъде спомена. Заспах скоро, въпреки че мислех, че няма да мога да заспя цяла нощ. Но тогава нещо обезпокоително стигна до слуха ми. Оттам, където бяха апартаментите на учениците, се чуваха... писъци! Изправих се рязко, огледах се и се изплаших. Защо пищяха? Какво ставаше? Аз бях в най-отдалеченото крило на Академията, точно до учебните кабинети. Не знаех какво става, а и явно никой не бе решил да дойде да осведоми мен. Принцесата не знаеше защо „поданиците” пищят. Като начало бяха тихи, откъслечни писъци. Но само след секунди писъците се зачестиха, станаха пронизителни и се приближиха до мен. Всички тези звуци, бяха пропити с болка, сякаш след всеки писък умираше някой. Бяха високи, продължителни и с цяло гърло, и след като се приближиха достатъчно, за да ги чувам съвсем ясно, изпаднах в паника. Започнах да вадя всичко най-необходимо и да го пъхам в един сак, нахлузих едни дънки и блуза, обух си маратонките, но докато завързвах връзките си, погледнах към календара, който бе залепен на вратата ми. Двадесет и трети февруари. Тогава сякаш от дъното на съзнанието ми се явиха всички спомени, които вчера не успях да изровя. Днес. Днес, за мен щеше да бъде най-отвратителния ден в живота ми, ако не се бе явил Ерик. Днес, щях да започна да се страхувам за безопасността си...
Днес, бе рождения ми ден. Днес, аз официално ставах кралица. И днес, всички Недопуснати бяха задействали системите си и бяха тръгнали към Академията. За да ме убият. Тогава един писък оглуши тишината, която бе настъпила. Толкова силен, ясен, пропит с болка и ужас. Сякаш някой изгнаник, изпратен в Ада, за пръв път изпитва мъченията. Моят писък.

Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Вто Мар 01, 2011 4:13 pm

Съжалявам, че толкова се забавих.
--6 глава—

В момента в който тишината бе прорязана от оглушителния ми писък, започнах да мисля какво всъщност да правя от сега нататък. Да изляза от стаята и да хукна навън, за да се спася, ми се струваше налудно. Все пак отвън има огромна група психопати, които искат да ме убият. Но да остана тук, ми се струваше още по-опасно. Всеки момент някой можеше да влети в стаята и да ме отвлече. Или дори още по-лошо... можеше директно да ме убие, без излишна драматичност. Е, винаги съм си представяла смъртта си по много по-различен начин. Заобиколена от деца, внуци, съпруг, всички любими за мен хора. Очаквах това да стане, когато аз съм на преклонна възраст. Очаквах да затворя очи и да заспя блажен вечен сън. Сега обаче обстоятелствата бяха коренно различни. Сега седях и се чудех накъде да поема... навън, да се изложа на риск, но все пак да изляза от този затвор. Или да остана тук, в почти безопасност, но все пак в огромно напрежение, че някой може да разбие вратата. Накрая реших, за по-сигурно, да остана в стаята, и да се надявам, че никой няма да ме надуши тук. Де такъв късмет...

Съвсем близо до моята стая, в началото на коридора, се чу ясен, отчетлив звук, сякаш някой счупи нечий врат. Той беше съпроводен с задавен вик, който така и не успя да стигне връхна точка. По челото ми потече студена пот. Пипнах косата си и осъзнах, че е мокра. От напрежение, кършех пръсти и се потях безшумно в очакване на смъртта, или, о колко приятно, да оцелея. И когато в такава близост до мен, някой съвсем бързо и безболезнено умря, почувствах отвратителна болка. Седях и оглеждах прекрасната снежно бяла стая, която смятах за най-прекрасното място на планетата. По някаква странна причина... сега също смятах така. Затова внимателно прокарах поглед и по най-дребния детайл в изкусната изработка на стаята. От солидния гардероб, огромното легло до тавана с дърворезбата (Да, тя също беше бяла.) всичко беше изпипано до съвършенство. Сякаш бяха използвали магия. Което всъщност е много вероятно, като се замисля. И тогава ми просветна. Магия. Нали всъщност затова съм тук, сега. Уча магия. Този факт напълно се бе заличил от съзнанието ми. Невероятно, какво може да стори паниката. Да те накара да забравиш същността си. Но... да, защо винаги трябва да има „но”?! Е, все пак.. Но ние всички знаем, че маговете не могат да използват много магия докато не навършат осемнадесет години. Дотогова – само малки заклинания, но нищо по-мащабно. И въпреки, че аз съм на осемнадесет, първо трябва да минеш през Съвета, трябва да направиш един-два теста, за да разбереш каква е специалносттта ти. Аз не знаех специалността си, тоест не можех да използвам магия, дотогава докато не разберех дарбата си. Можех и да шепна заклинания докато оцеля нещо от специалността си, но това определено щеше да отнеме време. Не че не можем да правим магии в други области, освен специализираната, но там сме много слаби.

Пльос, пльос, пльос... Стъпки. Някой идваше и.. най-вероятно джапаше в локви кръв.. пльос-пльос, пльос-пльос... този някой се забърза. Определено вече съм паникьосана. Ще опитам теорията си с шепненето на заклинания.. дано се получи.. Така, Водно заклинание – локва вода на пода, няма да ми свърши работа. Въздушно – лек повей, не благодаря. Земно – камъче... Метаморфоза – нищо. Огън...

Тогава от дланта ми изригна огромен пламък и въпреки, че бях в паника, се ухилих. Значи съм Огън. Страхотно... сега мога да избягам и да изпържа няколко Недопуснати. Докато се радвах...

Щрак-щрак... някой бутна бравата на вратата. Очевидно разбра, че е заключено, защото след последвала тишина, изрита вратата, която се отскубна от пантите и се запали. Е, бях изплашена и току-що открила дарбата си. Нормално беше да запаля нещо.

И след това драматично отваряне на вратата, през прага се показа една руса глава, погледна ме и влезе вътре.

Той.

Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Дампирче Вто Мар 01, 2011 4:14 pm

--7 глава—

Наистина се изненадах, когато Ерик изрита вратата на стаята ми и влезе вътре, сякаш беше някой друг съвсем необикновен ден и сякаш нищо особено не се случваше. Погледна ме и се усмихна.

- Не съм закъснял. Радвам се

- Да закъснееш за какво?! – изненадах се.

- Ами, виж, те искаха аз да те уб... – той спря по средата на изречението, погледна ме ужасено и очевидно усети, че е казал нещо, което не трябва да знам.

- Уб..?! Какво има, Ерик? – почти изкрещях.

- Виж, Кристал, аз... не мога да променя нищо. Аз съм такъв. Недопуснат. И съм принц, колкото и странно да звучи. Останалите искаха да дойда и да се преструвам на нормален, да те привлека към себе си и да те... ами, искаха да се оттърва от теб.

- Тоест... си ми обърнал внимание, единствено, защото трябва... да ме... УБИЕШ?! – усетих сълзи в очите си, но ги преглътнах.

- Аз... много съжалявам.

- И сега какво..? Дойде, за да ме убиеш лично ли? И защо не изглеждаш като останалите Недопуснати? Нали разбираш - червени очи, бледа кожа и онзи странен белег с форма на полумесец на врата, който всички имат?

- Казах ти, аз съм принц. Кралската фамилия могат да сменят външния си вид. – повдигна рамене. – Не смятам да те убивам, всъщност дойдох да те спася.

- Това е добре, защото тъкмо смятах да те запаля. – отстъпих една стъпка назад и го огледах.

Тогава той се промени... кафявите му ириси станаха тъмночервени. Тенът му изчезна и той стана бял, като мрамор. Отметна русата си коса и ми показа белега.

- Е... ето така изглеждам всъщност. Доволна ли си?

- Чудовище. – разплаках се и му обърнах гръб.

- Не можеш да загърбиш връзката ни. – той се протегна към мен.

- Само гледай! Не е най-хубавото нещо за едно момиче да разбере, че гаджето й иска да я убие. – извърнах се.

- Кристал, моля те не ис...

- Млъкни! Искам да ме изведеш и да ме заведеш някъде, където ще съм в безопасност. И да ме оставиш завинаги. Не искам да те виждам повече.

- Кристал... – той поклати глава. – Мога да го направя, но те няма да спрат да те преследват.

- Не ме интересува. Ще се справя.

- Добре. – видях мъката в очите му, когато взе куфара ми и отвори вратата. – Тръгваме ли?

- Да.

Не знам къде, щях да отида, как щях да се справя и въобще какво щях да правя отсега нататък, но ще разбера. Сега просто искам да съм в безопасност някъде.

Дампирче
Дампирче
Стригой
Стригой

Брой мнения : 21
Точки : 107
Репутация : 0
Присъединяване : 02.09.2010
Възраст : 26
Местожителство : София

Върнете се в началото Go down

Кристал Empty Re: Кристал

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите