Форум Академия за вампири
Pain... {разкази} 7104180s


Join the forum, it's quick and easy

Форум Академия за вампири
Pain... {разкази} 7104180s
Форум Академия за вампири
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.
Вход

Забравих си паролата!

Дарения за форума
Latest topics
» Помогнете ми
Pain... {разкази} EmptyЧет Авг 23, 2018 12:01 pm by magi961

» Коя е последната книга, която си купихте?
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:53 pm by Valentina

» Любима вампирска поредица?
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:51 pm by Valentina

» Коя книга четете в момента?
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:50 pm by Valentina

» От А до Я имена на момиче и момче
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:25 pm by Valentina

» Да броим до 999 vol.2
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:23 pm by Valentina

» Новини около издаването на четвъртата книга в БГ
Pain... {разкази} EmptyНед Яну 21, 2018 6:10 pm by Valentina

» Любим момент от първата книга?
Pain... {разкази} EmptyВто Яну 16, 2018 11:03 pm by Valentina

» Дориан или Кийо?
Pain... {разкази} EmptyВто Яну 16, 2018 11:00 pm by Valentina


Pain... {разкази}

Go down

Pain... {разкази} Empty Pain... {разкази}

Писане by Little.Vampire Пон Сеп 06, 2010 9:53 pm

Няма я...



- Защо си тук?
Не ми отговори.
- Кого търсиш?
- Теб.
Погледнах я в ярките очи. Преследваше ли ме? Виждах я за пореден път и нямах обяснение за случващото се. Дори не знаех името й. Не смятах и да я питам. Просто исках да ме остави намира...
Тя стоеше в ъгъла на стаята и ме гледаше мило и спокойно, но в същото време и някак уплашено.
- Извинявай... – едва продума тя и в следващия момент я нямаше.
Отново бях сам в тъмната стая. Усещах хладина от вятъра по горещото си лице. Прозорецът беше отворен. Станах от леглото и мудно го затворих. Погледът ми я търсеше в мрака.
„Няма я.” Беше единственото, което си помислих.

***


- И после... хей, ти въобще слушаш ли ме?!
- А, какво каза?
Майка ми размахваше ръка пред лицето ми. Аз не й обръщах внимание. Бях вглъбен в личния си проблемен живот и не ми се слушаха нейните истории.
- От няколко дни си толкова разсеян и замислен. Каква е тази меланхолия?
След това продължи да ми задава подобни въпроси, присъщи на майка на шестнадесет годишен син. Кимах механично, ясно давайки й да разбере, че не ми се говори. Взех закуската си, прибрах я в чантата и излязох с монотонни крачки. Първото нещо, което доразвали настроението ми, беше ярката слънчева светлина, дзразнеща зрението ми. С изкривена гримаса на лицето тръгнах по малката уличка, която скоро щеше да ме отведе до поредния изгубен ден в училище. На няколко пъти мои познати ме поздравяваха, но аз дори не вдигах поглед от напукания паваж, за да ги погледна. Спеше ми се и ми се струваше, че големият камък встрани ще свърши по – добра работа от меката възглавница, чакаща ме на леглото у нас. В главата ми все още се прокрадваше най – нахално нейният образ. Момиче. Като останалите. Всичките многострадални Геновеви. Но тя беше по – различна... По досадна! Дразнеше ме! На всичкото отгоре ме правеше на луд!...
Само аз я виждах. Само мен преследваше. За бога, дори не знаех коя е, не, какво е! Опитвах се да си го обясня с нещо от рода на това, че виждам дъхове или че съвестта ми се прави на момиче, за да й обърна внимание, но все не се връзваше. Пък и тя не ми казваше. Просто стоеше край мен и ме гледаше тъжно. Почти не говореше. Ако искаше да ми каже нещо, досега да го беше направила, нали? Този... този... шпионаж, да, точно – шпионаж – ме изкарваше от кожата ми. Чувствах се като гелосан гей от някоя бой – бенда, преследван от фенгърла. Поне не пищеше, СЛАВА БОГУ, не пищеше! Тогава наистина щях да превъртя. Обаче някъде дълбоко, сред цялата ми ярост и всичките ми притеснения, някъде много дълбоко, мъждукаше светлинка на съжаление. Може би бе пробудена от погледа й. Този толкова топъл поглед, който в същото време ме смразяваше. Не можех да разчета чувствата й – страхуваше ли се от нещо?... Само знаех, че АЗ се страхувах. Да, страх ме беше да живея така, с тези големи чувствени очи, впити в плътта ми като хиляди малки игли. Усещах я дори когато не я виждах, чувствах я! Защо ми го причиняваше? Очевидно колкото и да си блъсках полу- заспалия мозък, не стигнах до какъвто и да е бил отговор. Вече навлизах в училищния двор и трябваше бързо да изтрезнея, за да не привличам излишното внимание на всичките противни хора на това противно място...
В цялото си старание да не мисля за нея, правих точно това. Така измина целия ден. Като се връщах по същата невзрачна уличка дори не забелязвах зловещата тъмнина, защото ми беше съвсем замъглено.
- Добре ли си?
- АААААААААААААААА!!!
В следващия момент сякаш наркотичното перде пред очите ми се превърна на черно нищо, а гърдите чак ме заболяха от неуспешните опити на сърцето ми да се отърве от мен. Когато се успокоих (което ми се стори, че отне цяла вечност), се огледах и я видях. Стоеше под старата лампа, която едва осветяваше бледото й лице. Стискаше дълките ръкави на блузата в дланите си, а едната й ръка бе до устните й. Гризеше нервно нокъта на палеца си. Май й беше студено.
Раздразних се от самия себе си. Първо прецених колко е неспокойна тя и чак тогава се сетих за моя некомфорт. Откога станах толкова мекодушен?!
- Какво искаш? – попитах механично и грубо.
- Изплаших ли те?
Вбеси ме още в началото, отговаряйки ми с въпрос. Но... не мога да го нарека наглост. Тя прозвуча толкова притеснено... Но това не ме интересуваше, не трябваше да ме интересува:
- Разбира се, че ме изплаши! Какво си мислиш? Че цял ден говоря с духове и ги посрещам дружелюбно по средата на нощта?!
- Не е толкова късно... – отвърна тя просто на моя яростен вик, пълен с цялото раздразнение, което таях в себе си, заради нея.
- Добре де... – коментарът й имаше смисъл и аз направих малка пауза, в която да обмисля какво да й отвърна. – Просто... Защо ме преследваш?
В гърлото ми напираха още мъчителни въпроси, но като я гледах колко е притеснителна, щях да бъда удовлетворен, ако отговори поне на този... Но тя не го направи. Стоеше до високата лампа с притиснати о тялото треперещи ръце, а очите й вече не ме гледаха. Впиваха се в неопределена посока, уплашени да посрещнат моите. Честно казано нямах проблем с това. Така мислех по – трезво, като не чувствах очите й, преливащи неопределено усещане в мен.
- Съжалявам...
Бих казал, че събра малко смелост да отговори, но определено не беше така. Гласът й трепереше нервно.
- Не се извинявай. Просто искам да знам защо си тук.
Тя сякаш не ме слушаше. Отново не отговори.
- Виж...
Прекъснах думите си. Глух звук, идващ от края на улицата, привлече вниманието ми. Вгледах се в далечния мрак, но нищо не виждах. Изведнъж дъхът ми секна, очите ми се разшириха и краката ми сякаш потънаха в неизсъхнал цимент. Кола без светлини се движеше с бясна скорост срещу мен. Причерня ми, това беше краят, от страх стиснах очи...
Май не умрях, защото надали в ада (закъдето съм аз) се чува скърцане на гуми. Рязко отворих очи, сякаш събуден от кошмар, и първото, което потърсих с поглед, бе момичето. То не бе мръднало от мястото си. Гледаше към пътя с онзи меланхоличен поглед. Аз бързо го проследих и видях какво го привличаше. Колата не се движеше, но бе на най – много метър от мен. Огледах я с недоверие и преглътнах тежко. Предната лява гума бе пропаднала в огромна дупка и едва ли не беше смачкана от удара. „Това го нямаше, когато идвах насам.” беше единствената мисъл, която се прокрадна в сега изплашеното ми съзнание. В този момент не дишах, усещах едри капки ледена пот да избиват по челото и врата ми. Шофьорът излезе, псувайки на език, който не разпознах и започна да вади инструменти от багажника си за поправка на гумата.
Бързо отърсих глава в желание да проумея случилото се, но не помогна. Странен глас се обади в мен и ми подсказваше, че нещо не е наред. Вгледах се в момичето и този път блуждаещият й поглед ме уплаши повече от всякога. Тя ли направи това? Благодарение на нея ли съм жив? Този глас в мен вече се превръщаше в ужасяващ писък, предупреждаващ ме да бягам. Краката ми не възнамеряваха да ме чакат, докато взема решение, ами сами тръгнаха. Сякаш бяха омекнали, олюлях се, но събрах сили и побягнах към дома си, който не беше далеч от тук. Изблъсках входната врата и нахълтах като взломаджия. Добре, че все още нямаше никого, иначе щях да предизвикам истинско произшествие. След като треперещите ми ръце най – накрая успяха да наблъскат ключа в ключалката и да го завъртят два пъти, аз се строполих безжизнено на коридора. Така сигурно съм стоял поне един час, гледайки мъртвешки тавана с отворена и пресъхнала от стрес и умора уста. Навън се чу гръм от далечината и ситни капки дъжд зачукаха по стъклата на прозорците. Бавно се изправих, придържайки тежестта си, като се опирах на шкафа за обувки. Погледнах навън и усетих как сърцето ми постепенно нормализира ударите си, а ускореното ми дишане се успокоява. Дъждът винаги ми е влияел добре. В далечината се мерваха светкавици, осветяващи високите сгради, а след тях се долавяха глухи гърмежи. При всяко внезапно осветяване виждах като на филмова лента нейното лице...
Дългата й коса...
Кърваво червените й устни...
Големите й тъжни очи...
Нямаше съмнение – тя притежаваше нечовешки сили... И ме преследваше, а аз не знаех защо.
Мислите ми, които така или иначе не бяха въобще подредени, се прекъснаха от хлопването на входната врата. Родителите ми се прибираха. Пред тях не трябваше да давам признак на замисленост или притеснение. Достатъчно бяха подозрителни, критично важно бе да запазя хладнокръвие... Макар че отвътре горях от въпроси, несигурност, съмнения, а неспокойствието ми растеше с всяка изминала минута. Страхувах се и от следващата ни среща, а то задължително щеше да има такава – със или без моето желание...

***


След поредната безсънна нощ, изразяваща се в гледане на тавана или следене на проблясващата светлина от прозореца, се изправих от леглото, разбира се замаян, а всяка крачка изобличаваше несигурността ми въобще да се движа. Поведението ми ме раздразни. Страхувах се като малко дете. Това сравнение ми помогна, по – скоро предизвика, да придобия по – уверен вид.
- Добро утро! Как спа?
- АААААААААААААААААА!
Но се очакваше току що придобитото ми сравнително добро настроение да изчезне като пукнал се сапунен мехур. Момичето седеше на перваза на прозореца с отпуснати крака, а ръцете й, както винаги, бяха свити към тялото й. Сега след тази нейна толкова неочаквана поява страхът ми бе изместен от гняв.
- Заклевам се, ако още един път ме стреснеш така...
- Съжалявам...
Щях да продължа с нещо, което със сигурност да я накара да ме остави за поне седмица, но това нейно извинение винаги ме възпираше. Не заради самата дума, а заради изражението й. Беше толкова искрено.
- Ох... защо си тук, кажи ми, искам да знам!
Не се учудих, когато не получих отговор. Но бях твърдо решен да разбера за способностите й и защо е винаги край мен.
- Моля те, отговори ми, какво искаш от мен?
- А-аз? Нищо!
За разлика от друг път сега отговори живо и с изкрящи очи.
- Защо тогава ме преследваш?
Сигурността й бързо премина в притеснение, а бледите й страни леко поруменяха. Не обичах сериозните разговори и не бях свикнал на тях. Усещах как и аз се смущавах. След краткото тягостно мълчание отново отворих уста, за да кажа нещо, което дори не бях добре обмислил, но чукане на вратата ме прекъсна. Майка ми. По навик викнах „Влез!”, без да се съобразявам с гостенката си.
- Чух те да говориш. Има ли някого тук?
- Не, аз...
Трябваше да измисля някаква лъжа, но бях сигурен, че ще е прекалено глупава и си замълчах.
Като всяка сутрин майка ми отвори прозореца. Но сега за първи път това привлече вниманието ми, защото не бях свикнал на тази интересна гледка: все пак тя не виждаше момичето... и по – добре...
Но ненадейно майка ми закачи кристалната ваза на перваза. Момичето рязко я погледна, вазата се олюля като паднала монета и постепенно зае първоначалното си изправено положение.
- Слава богу, не падна! Извинявай, сине, това е любимата ти ваза...
- Няма нищо!
Опитах се бегло да се усмихна. Майка ми каза още нещо, но аз не го чух, и излезе. Връщайки се в реалността, си припомних всичките проблеми, които ми носеше това момиче. Но то сякаш не разбираше смущението ми или не му обръщаше внимание:
- Хубава ваза! Щеше да е много жалко, ако се беше счупила.
Загледах се някак учудено към нея. Тя докосна съвсем леко вазата с пръст, наведе се и започна да оглежда многото разноцветни хризантеми в нея. Гледайки я замечтано, почти забравих притесненията си, но тъй като все още мислех трезво, успях да я заговоря отново:
- Спри да използваш сили! Ако ще стоиш и не мога да те разкарам, не ми напомняй за присъствието си!
Думите ми наистина бяха груби и резки. Усмивката от лицето на момичето изчезна и то се дръпна от заниманието си с цветята.
- А-аз знаех, че обичаш тази ваза и...
- Няма значение, щом е било писано да падне, ще я оставиш да падне!!!
В яростта си да й докажа, че не трябва да се бърка в случващото се, аз грабнах вазата, разливайки вода по пода и я запратих с всичка сила към стената. Тя се строши на няколко едри парчета, а цветята се разхвърчаха и нападаха безжизнени по пода. На стената остана голямо мокро петно, което прикова гневния ми поглед за няколко минути, които ми трябваха, за да се успокоя. Бавно погледнах към момичето, надявайки се да не е там... Но за жалост беше. Вместо да зърна уплашен и ужасен поглед, както очаквах, тя гледаше мило и някак тъжно. Стана от перваза, внимавайки да не настъпи стъклата по пода, наведе се и взе една ярко жълта хризантема. Очите й бързо се откъснаха от цветето и се впиха умолително в мен:
- Може ли да я взема?
Това нейно спокойствие ме влудяваше! Сякаш не забелязваше моя гняв, а го попиваше и той се изгубваше, оставяйки единствено лош спомен, който тя непременно искаше да задържи.
- Вземи го! Вземи ги всичките, ще ти донеса и още, само се махни и повече не се връщай!
Зъбите ми скърцаха нервно, защото се стараех да не викам и да карам росителите ми да ме мислят за луд. Но все пак това хабене на нерви имаше ефект. Момичето се дръпна назад, стискайки хризантемата и погледна навън с насълзени очи. В следващия момент го нямаше.
Аз въздъхнах тежко и седнах на леглото, което изскърца цякаш негодувайки. Моментната ми радост, че се отървах от момичето, се оказа мнима и бе изместена от разкаяние. Почувствах се зле. Не трябваше да й викам така. Тя ми спаси живота, а аз не само че не й се отблагодарих, ами и я нагрубих. Но бях сигурен, че тя не съжаляваше за постъпката си. Макар и това, налегна ме тъга. В друг случай бих се надявал повече да не я видя, а сега... Сега нямах търпениие да отида при нея и да я погледна в очите, безмълвно искайки прошка. Мечтаейки за този момент, я виждах на голяма картина, като на старите известни художници, виждах очите й. Те ме гледах тъжно, изпиваха ме, искаха да ми кажат нещо... Но аз не го разбирах...

***


Вечерта на връщане от училище, когато вървях по невзрачната уличка към дома си, спрях на онова място, където стоеше тя миналия ден – под лампата. Голямата дупка, в която бе пропаднала гумата на колата, я нямаше. Нямаше го и момичето. Поклатих глава и продължих да вървя. Бях толкова глупав. Исках да ме остави, не трябваше да съжалявам, че й виках, още по – малко пък да искам да я срещна. Беше нелепо. С тези мисли съжалението ми се разсея. Прибрах се у дома преди родителите си, както обикновено. Бях гладен. През деня нямах апетит и дори не бях пил вода. Включих газовия котлон, за да стопля малко храна от хладилника. Тъкмо щях да седна на масата, губейки време в чакане, когато звънна телефонът. Отидох до всекидневната и го вдигнах. Беше някакъв далечен роднина, който трябвало да предаде нещо на родителите ми. Не го слушах много, само записах някакъв телефон и оставих бележка на масата. Докато човекът говореше бавно сякаш ме приспиваше, ми замириса на изгоряло. Първоначално се ядосах, че съм претоплил яденето, но в следващия момент ме побиха тръпки. Ужасно предчувствие се прокрадна в мислите ми. Нещо ме стегна и изтървах слушалката на телефона. Стремглаво и без много да се замислям нахълтах обратно в кухнята. Вцепених се. Въздухът ми сякаш свърши. Всичко бе в пламъци. Огънят ми пречеше да мисля трезво и аз направих фаталната грешка да се паникьосам. Не можех да пусна водата, защото всичко около чешмата гореше и аз единсттвено можех да гледам как всичко се изпепелява и стопява бавно. Закашлих се от гнусния черен дим, който се отделяше от изтеклата газ. Мараната, танцуващя пред очите ми, ме опияняваше. Всичко сякаш се движеше, отдалечаваше се, после се няклони рязко. Падах...
Кристалната ваза... На парчета... Цветята по пода... Тъмнина...

***


- Сине, сине, какво има? Защо си на земята? Добре ли си?
Чувах приглушено гласа на баща си. Отворих плахо очи и се загледах в размътения му неясен образ. Веднага си спомних защо изпаднах в безсъзнание и се усъмних, че това е някаква илюзия. Беще невъзможно да съм жив! Как тогава...
Огледах се и видях, че кухнята е в прекрасно състояние и съвсем чиста. Скочих от земята като опарен, пренебрегнах притеснения си баща и влязох в стаята си, затръшвайки вратата.
- Къде си? - огледах се, нямаше никого. – Покажи се, знам, че си тук!!!
- Здравей!
До ушите ми достигна звънливият й глас. Погледнах към прозореца и я видях. Стоеше права и не ме гледаше. Беше с гръб към мен. Исках да се доближа до нея и да й благодаря, но се страхувах. След няколко минути тягостно мълчание, аз пристъпих напред и събрах смелост да я заговоря:
- Благодаря ти за...
- Няма нищо... Пак заповядай...
Не знаех как да разтълкувам тази нейна припряност – досадно ли й беше или се чувстваше зле заради ужасното ми поведенение към нея? Не бях добър в разговорите с момичета, просто не ги разбирах. Затова нямаше да я разпитвам – сигурно щях още повече да я разстроя.
Приближих се още малко... и още малко... докато най – накрая застанах до нея, но все още нямах смелост да я погледна в тъжните очи. Взирах с в тъмнината навън и се опитвах да измисля някаква тема, но нищо не ми идваше наум. В този момент, усещайки я толкова близо до себе си, можех единствено да мълча и да се надявам тя първа да проговори. Но и тя не обелваше дума. Също като мен, стоеше безмълвно и гледаше навън през прозореца. Очите й бяха толкова ясни, толкова чувствени, че сякаш ги усещах в себе си, сякаш тя преливаше в мен, макар и в този момент на дистанция. Беше тихо, не се чуваше шума на града или поне на мен така ми се струваше. На няколко пъти хвърлях бегъл поглед към нея, „открадвайки” си малко от унилото й лице, което да стискам за спомен, докато не се обърна отново и не се фокусирам на друго. Не знам дали тя забелязваше това мое любопитство, нито един път не ме погледна. Явно се задоволяваше с това да е близо и да ме усеща. Тя бе толкова емоционална, че надали щеше да издържи преливащия ми от емоции поглед. А аз не знаех дали ще издържа нейния...
Не знам колко време отне това безмълвно общуване между нас двамата, но ми бе достатъчно, за да изпитам нужда да чуя гласа й:
- Съжалявам за държанието си... не трябваше да ти викам...
- Не се извинявай!
Тя повиши тон живо и уверено, което принуди и двамата да се обърнем в лице. Бе толкова развълнувана и това се четеше в очите й... но имаше и нещо друго... Защо не можех да разбера какво е? Защо тя не ми казваше? Трябваше да знам! Но не знаех как да попитам... Дори вече не бях толкова сигурен, може би беше само илюзия, може би беше отражението на моите очи в нейните, може би не съществуваше, а аз исках да го намеря. Аз го търсех! И сега, когато го намерих, го отхвърлях, не му повярвах!
- Извинявам се, защото трябва, защото съм виновен.... Не искам да ми се сърдиш!
- Не се сърдя, моля те, не ме разбирай погрешно, аз... аз... просто исках да ти помогна... Исках да съм до теб...
Това бе най – смелото нещо, което тя ми бе казвала, откакто я познавах. Сега бе най – уверена в себе си... Но аз не бях. Не можех, не исках да й повярвам.
- Ти си просто илюзия. Ти не съществуваш. Само аз те виждам. Никой друг.
- Знам, че не съществувам. Може би това, че ти ме виждаш, че ЗНАМ, че ме виждаш, ме задържа тук и не ме оставя да си тръгна.
- А ако не те виждах?
Това не беше правилно. Тя не трябваше да остава. Не принадлежеше сред нас, живите. Тя трябваше да си тръгне, а аз трябваше да й го кажа. След тези думи тя разбра намека ми. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги задържа и нищо не отговори. Наведе глава и отново погледна навън.
- Искаш ли да си вървя?
Гласът й беше толкова тих и трепереше. Аз едва я чух. Беше наранена. Но това не ме спря. Аз продължих, сякаш бях от камък и не усетих какво й причинявам:
- Да...
Тя не ме погледна повече. На лицето й се появи бегла тъжна усмивка, която бързо изчезна. За пореден път изместих погледа си от нея към мрака навън и се замислих. Тя отново ми бе спасила живота, а аз не направих нищо друго освен да я нараня. Но тя трябваше да си тръгне. Не трябваше повече да гледам тези тъжни очи нито да знам какво е това чувство, което гори в тях. Не исках...
След малко мислите ми за нея преляха в тишина. Мъртва, безчувствена тишина. Не усещах нищо, не чувах нищо. Топлината от вълнение бързо премина в самотен студ. Навън все още беше тъмно, както вътре в мен. Погледнах встрани. На перваза на прозореца имаше ярко жълта свежа хризантема. Посегнах да я взема. Приближавайки бавно и плахо ръката си към нея, тя постепенно започна да изсъхва. Малко преди да я докосна, спрях и дръпнах ръката си. Цветето беше мъртво. А нея я нямаше...

Хачико

(Първи разказ)
Little.Vampire
Little.Vampire
Победител
Победител

Брой мнения : 65
Точки : 305
Репутация : 1
Присъединяване : 24.07.2010
Възраст : 28

Върнете се в началото Go down

Pain... {разкази} Empty Re: Pain... {разкази}

Писане by Little.Vampire Пет Сеп 10, 2010 1:49 pm

Любовта е нещо глупаво


Ако това е любовта, не искам да съм влюбена. Вече втора година запълвам времето си в мъртвешко зяпане на тавана. Относно останалата част на деня – нямам избор – губя си я в училище. Никога не го приемах за пилеене на време, имах цел, сега всичко ми изглежда жалко и ненужно. Сега всичко е различно. Аз съм различна и гледам по друг начин на света. Никой не е същия – всички са по – враждебни от всякога. Или просто сега виждам само лошата им страна. От малка съм песимист и се приемах за ненужен товар на хората около мен. Сякаш аз им го втълпявах. Накрая и те започнаха да ме приемат като такава. Сама съм си виновна. За всичките си проблеми мога да виня само себе си и никой друг. Себе си и чувствата си.
Казват, че любовта дава крила, аз казвам, че ги реже. Поне моите са отрязани. И без това никога не съм ги използвала, явно съдбата ме е приела за неблагодарна и ми ги е отнела. Сега е късно – дори и да искам да летя, не мога. Изгубих шанса си. Дори и някога да съм го имала, съм го изгубила завинаги и повече никога няма да го получа. Ако случайно пък го получа, пак няма да се възползвам от него. Вече ще съм изгубила надежда или няма да ме интересува. С две думи – в задънена улица съм. Много пъти досега съм удряла на камък, но това е различно. Винаги съм се измъквала – дали сама или с помощта на малкото ми приятели, успявала съм.

Сега съм убедена, че ако две години не ми стигнаха, и двадесет няма да са достатъчни. Две години не ми стигнаха да преодолея най – голямия си и пагубен провал. Никога не съм предполагала, че това може да ми се случи. Но фактите говорят, а истината боли. Аз ГО изгубих и съм сама. Той е развалина, затова ме остави – не искаше да ме провали, както и всъщност направи. Не осъзна, че искайки да ме предпази, направи точно обратното. Би трябвало сега да го мразя за всичко. Но не само, че не го мразя, но и все още го обичам. Толкова съм глупава, че ВСЕ ОЩЕ да го обичам. А дори не съм го виждала от толкова време. Затова не съм сигурна дали съм влюбена в него или в спомените, които ми останаха и сега ми се струват като далечен сън. Има моменти, в които се чудя дали някога съм го срещала и преживяла всичко. Но помня, че когато бях с него, бях щастлива, само тогава, никога преди, никога вече. Защо трябваше да опитам от щастието, за да го загубя? Предпочитам да се родя и умра нещастна, отколкото да изгубя всичко, което имах и ме държеше жива. Сега живея мъртва. Това не е живот. Не искам да живея в спомени и само да бленувам те да се върнат, защото съм отвратена от сегашния си живот. Превърнах се в боклук, в развалина, в едно нищо, точно като него! Той не искаше това за мен, обеща ми винаги да бъде наоколо и да ми помага. Но не го направи. Остави ме. Остави ме сама. Предпочитах да не ме обича, но поне да е до мен, да усещам присъствието му. Макар че е мазохистично от моя старана, предпочитам да изпитвам болка, отколкото нищо. Не искам да съм безчувствена! Не! Искам отново да обичам, искам да виждам хората, които ме обичат. Но не мога. Всичко сякаш е покрито с черен воал. Сякаш всичко е мъртво. Не го видам. Заслепена съм и не искам нищо друго, свен неговото внимание. Искам да се взирам в сините му ледени очи. Знам, че те няма да изпитват нищо към мен. Но не искам безразличие. Дори да ме мрази е по – добре. И това са чувства, нали? Колко глупаво от моя страна. Отхвърлям любовта на хората, за да получа неговата омраза.

Наистина съм толкова, толкова глупава. Пиша това, знаейки, че никой няма да го прочете. Знаейки, че няма да достигне до ничие сърце. Но това са моите чувства. Те ще останат незабелязани, отхвърлени, стъпкани.
Любовта е нещо глупаво. Нещо, което само можеш да дадеш, но не и да получиш. Е, аз я дадох в този глупав разказ, но не искам съчувствие, не искам да го запомните. А и да исках, то не заслужава запомняне. Само презрение.

Искам да бъда забравена.
Little.Vampire
Little.Vampire
Победител
Победител

Брой мнения : 65
Точки : 305
Репутация : 1
Присъединяване : 24.07.2010
Възраст : 28

Върнете се в началото Go down

Pain... {разкази} Empty Re: Pain... {разкази}

Писане by Little.Vampire Пет Сеп 10, 2010 1:50 pm

Щастие

- Кога ще се върнеш?
Тя ме погледна леко укорително и не отговори, а продължи да се суети около вехториите и багажа си. Цял ден им отделяше толкова внимание.

Happiness is just outside my window
Would it crash blowing 80-miles an hour?
Or is happiness a little more like knocking
On your door, and you just let it in?

Досега се бях концентрирал само и единствено върху нея. На лицето ми се появи непринудена усмивка и очите ми погледнаха встрани, за да ми помогнат да не мисля за предстоящите събития.
Огледах светлата стая.

Happiness feels a lot like sorrow
Let it be, you can't make it come or go
But you are gone- not for good but for now
Gone for now feels a lot like gone for good

Всичко се виждаше ясно, защото пердетата бяха свалени и през прозорцита навлизаше жаркото слънце, което редките съсухрени клони на есенните дървета с малкото останали по тях пожълтели кафеви листа не скриваха, а пускаха свободно да прелива между всички шкафове и мебели.
Старият и прояден от молци диван беше покрит с похабен и пожълтял от пране чаршав. Вероятно преди е бил бял, защото ясно личаха отделни светли петна. Не беше достатъчно дълъг и прогнилите дървени крака на дивана изцяло се виждаха със своите различни по големина дупки от термити.
Вляво на тази толкова меланхолична гледка контрастираше новотапицираното кресло. То бе покрито с прозрачен найлон, осеян с капки засъхнала боя.
Пред него – масата. Никога не бе изглеждала толкова празна. Покривката с ръчно бродирани цветя липсваше, а голото дърво лъщеше от части – където бе останала лакирана повърхност. Малката кокетна ваза, в която всяка пролет иаше много теменжки, вероятно бе прибрана при останалите чупливи вещи, но и тя – като всичко останало – щеше да бъде забравена. Без своите теменужки, набрани от момичето, тя беше ненужна и само събираше прах.
Телевизорът, който стоше върху шкафа до стената, също го нямаше. На негово място имаше чиста правоъгълна следа, а около нея сив прах. Явно наскоро са го преместили.
Кашони и чували имаше навсякъде. С различна големина, различна форма – в зависимост какво имаше в тях.
Стените също бяха пусти. Картините преди им даваха живот, но сега изпъкваше напуканата мазилка и създаваше тягостно усещане. Задушаваше ме. Дупките от пироните, на които са били окачени, бяха толкова много. Опитах се да си възпроизведа детските спомени, но всичко бе толкова различно. Като поънал в тежка мъгла, не виждах същите усмивки, същите хора.
Чувствах се като старец, върнал се в къщата на село, в която се е родил. И тя не му говори нищо. Ако не знаех, че преди съм идвал тук, щях ли да разпозная всичко? Единствено тя ми напомня за това място. Наистина ли преди съм бил толкова сляп, че да виждам само нея, а дори да не знам къде съм?
Чух шумолене и отново преместих погледа си към нея. Беше се навела и прибираше газена лампа в един от многобройните чували. Като се изправи, видя, че я гледам, усмихна ми се и продължи да опакова всичко останало.
Исках да говорим. Имах толкова неща да я питам, толкова много неща да й кажа. В този момент времето за нас беше спряло и въпреки това, аз го усещах да ме притиска. Скоро щях да се разделя с нея и никога повече нямаше да я видя. Искаше ми се да тръгна с нея. Но не можех. Нещо ме задържаше тук. Трябваше да остана.
- Ох, не мога да го отворя, ще ми помогнаш ли?
Нейните думи отново ме върнаха в реалността. Видях, че се опитва да отвори куфара си. Станах от дървения стол – единствения непокрит с нещо, и макар че той изскърца недоволно, отидох до нея. Тя спря опитите си и се отдръпна с въздишка от умора и скрито облекчение, че има някого до себе си.
Куфърът беше заял. Не се учудих – бе й оставен от баща й – дръжката беше леко ръждясала, едното колелце бе счупено и навсякъде имаше едри драскотини. Сляд няколко мъчни опита успях да го разворя, сякаш разделях челюсти на звяр, и се обърнах към момичето с усмивка.
- Готово.
Тя ми отвърна с мило кимване, такова каквото използваше много често, за да покаже, че е заета и че ще благодари по – късно... което никога не се случваше.
Отново се върнах на мястото си и зачаках търпеливо тя да приключи с опаковането. Струваше ми се като цяла вечност. Но мълчах. Отново тя бе пленила погледа ми. Движеше се някак безцелно из стаята, обръщаше се, сякаш е изтървала нещо и го търсеше, оглеждаше се, после продължаваше пак напред, но не внимаваше и едва не се удряше в някой кашон, залиташе, вземаше нещо, бързо го прибираше и отново се връщаше по същия път. Сякаш не бързаше. И тя не искаше да си тръгва. Любуваше се и на най- краткия и незначителен момент. Движеше се бавно, за да не усеща атмосверата около себе си. Като че ли можеше да си играе с времето, да го забавя. Не изглеждаше тъжна. Напротив. На лицето й грееше леката усмивка, с която ще я запомня. Усмивката, зад която се криеха всички нейни чувства. Винаги съм се чудил как успява. И радост, и тъга, и любов, и омраза – всико! Зад една усмивка...
Не беше обикновена. Когато я видех, сякаш забравях всичко. Заова никога не спирах да я гледам. Беше ме страх да не се върна при проблемите си, които чукаха на входната врата и ако ги пуснех, никога нямаше да ме оставят.

Happiness is a firecracker sitting on my headboard
Happiness was never mine to hold
Careful child, light the fuse and get away
‘Cause happiness throws a shower of sparks

Но сега... Сега тя си тръгваше. Отиваше далеч. Много далеч. За дълго. За много дълго. Тръгваше си. Просто така. И нямаше да се върне. Но не. Не трябваше да си мисля за това. Сега съм с нея. Този момент винаги ще остане за мен, само за мен. Ще го държа в съчрето си. Няма да го забравя.
Отново се усмихнах несъзнателно. Тя бе способна на това. Караше ме да се усмихвам, дори когато ми се плачеше. Забравях всичко. Сега виждах само нея. Само очите й. Само усмивката й.
- Готова съм.
Точно тези думи не исках да чуя. Исках вечно да я гледам. Дори и тя да не ме поглеждаше. Стигаше ми да е до мен.
- Тръгваме ли?

Happiness damn near destroys you
Breaks your faith to pieces on the floor
So you tell yourself, that's enough for now
Happiness has a violent roar

Не! Не! Не! Не искам да тръгваме! Остани...
- Да.
Но трябва. Самолетът излиташе след... дори не знам колко е часът. Изправих се и не обърнах внимание на ядосания скърцащ стол, оставих го в ъгъла и отворих вратата. Тя излезе със същите бавни и превзети крачки. Аз взех куфара и двете големи торби, прибрах ги в багажника на колата и го затворих. Останах така за момент. Имах нужда от време. Време, което нямах. Обърнах се и я видях. Все още стоеше на верандата и гледаше към почти празната стая. Не можех да видя изражението на лицето й, защото беше с гръб към мен.

Happiness is like the old man told me
Look for it, but you'll never find it all
Let it go, live your life and leave it
Then one day, wake up and she'll be home
Home, home, home

Тя си тръгваше...
Но аз отново се усмихвах благодарение на нея...
Little.Vampire
Little.Vampire
Победител
Победител

Брой мнения : 65
Точки : 305
Репутация : 1
Присъединяване : 24.07.2010
Възраст : 28

Върнете се в началото Go down

Pain... {разкази} Empty Re: Pain... {разкази}

Писане by Little.Vampire Пет Сеп 10, 2010 1:51 pm

Already Gone

I will not leave a letter nothing at all
I'm sure you won't notice that I'm even gone
I wont break this silence we've shared for so long
I will be strong

- К-кой си ти? – попитах тихо и уплашено фигурата до мен. Млад мъж с черни дрехи и дълга до раменете права гарваново черна коса впиваше жадно кристално сините си меланхолични очи в мен.
- Аз? Аз съм Ангел. – мраморно бялото му лице не даде признак на емоция, дори не потрепна.

Намирах се в някакво безметежно пространство, чувствах се лека, не проумявах какво се случва. Имаше толкова много въпроси, които исках да му задам, но не знаех с кой да започна. Той наруши тягостното мълчание, сковално ме в тъмнината около мен.
- Искаше да видиш как изглежда света без теб.
- Да...
- Аз съм тук, за да ти го покажа...
Думите му сякаш се отдалечаваха от мен, оставаха като ехо в ушите ми...

How can you see into my eyes like open doors
Leading you down into my core
Where I’ve become so numb
Without a soul
My spirit sleeping somewhere cold
Until you find it there and lead it back home

Дъждът биеше силно върху покривите на едва крепящите се къщички и на високите блокове, които се извисяваха като стари дървета зад тях в далечината. Кварталът беше тих, всички комини пушеха, ала по домовете беше студено. Лек вятър залюляваше тънките клони на дърветата и ги блъскаше по прозорците на ниските къщи, сякаш бяха скитници, викащи и молещи за приют. Единствено децата гледаха със съжаление към отчаяните удари, но бързо се дръпваха от прозореца, когато чуеха гръмотевица.

Постепенно над града се спускаше сива мъгла, обгръщаща го като було.
Приспособявайки очите си към ужасното време, вървях бавно, внимавайки да не стъпвам в локвите, а така и не успявах. Усещах присъствието му, усещах, че е до мен, но не говорехме. Просто вървяхме напред, а аз трескаво очаквах да срещна някого. Ала бях като дух. Поздравявах малкото хора по улиците, дори и тези, които не познавах. Но те не ми отвръщаха. Не защото бързаха да се скрият от дъжда.

There's another world inside of me
That you may never see
There're secrets in this life
That I can't hide
Somewhere in this darkness
There's a light that I can't find
Maybe it's too far away...
Or maybe I'm just blind...

- Ти не съществуваш тук, забрави ли? Те не могат да те чуят.
- Те никога не са ме чували, та сега ли да е различно? – засмях се аз неловко, но усмивката ми бързо изчезна.
Думите му се забиха като нож в сърцето ми. Не съществувах. Дори и за малко, това ме караше да се чувствам ужасно. Сега живеех в свят, в който никога не съм се раждала, никой не е чувал за мен, нямам врагове, нямам приятели.

- Виж, ето там, това не е ли твоят дом?
- Да, наистина!
Усетих топлина да нахлува в измръзналото ми мокро от дъжда лице. Може би майка ми щеше да ме види, да ме усети, само от чувство, наивност, не бях сигурна дали осъзнавах колко невъзможно бе това.
Опитах се да отворя вратата на малката бяла ограда, но вместо да хвана бравата, ръката ми премина през нея и залитнах. Все още не можех да свикна с призрачното си присъствие. Затичах се по калната пътечка и минах през входната врата.
- Мамо? – викнах аз.
Вярно, никой не ме чуваше...
Влязох в хола бавно и плахо, сякаш се страхувах от това, което ще видя.
- Лельо?
На дивана седеше жена и говореше по телефона. Приближих се още малко, за да чувам ясно разговора. От слушалката долавях женски глас, но не този на майка ми.
„Каза, че няма да се върне довечера” – започна леля ми и привлече вниманието ми с думите си. Кой нямаше да се върне?
„Имала среща... Не, все още не ме е запознала, но обеща да е тази седмица.”

Среща? Като среща с мъж? Любовна среща?

„Да, и аз така мисля. Добре, че няма деца... Хах, представям си я как се ходи насам – натам, чете упътвания за слагане на памперс и тям подобни... Разбира се... Да... това не е за нея... Нямаше да е тя иначе... А сега, само да я видиш, не мога да я накарам да спре да се усмихва... Да, наистина, когато и да е тук, е толкова весела!...”

Отдръпнах се.
Чух достатъчно.
Наистина ли майка ми не се усмихваше, защото аз й бях грижа? Тежест? Ненужен товар? Сега като си имаше някого до себе си, бе щастлива. С мен не беше. Все бе самотна. Настина ли аз бях причината да е тъжна???
Излязох направо през стените и спрях задъхано на улицата.
- Имаше ли някой? – попита ме познаия твърд глас.
- Не. – отговорих аз кратко и продължих да вървя, докато дъждът все повече се усилваше и капките се забиваха като малки игли в плътта ми. Беше ми трудно да повярвам. Не исках.
Но беше факт.
Семейството ми бе по – щастливо без мен.

Blame it on me,
Set your guilt free.
Nothing can hold you back now.

- Не учеше ли тук?
- Всичко ли знаеш за мен? – попитах леко раздразнена от това, че сякаш бе попил в цялата ми същност.
И наистина, пред нас сега беше гимназията, в която учех. По стените липсваха графитите, които преди около месец направих, за да се докажа пред класа си, че не ме е страх. В двора се беше събрала компания, която се радваше на дъжда. Приближих се и познах всички. Повечето бяха от моя клас. Никога не съм ги виждала да се смеят толкова много. Като бях около тях, млъкваха и тръгваха нанякъде, все едно бях чумава. Готическите ми черно – черни дрехи, евтините пластмасови гривни с прилепчета, кубинките... всичко ги отблъскваше. Дразнех ги само с присъствието си. На класни снимки бях най отзад и се стараеха да ме прикрият. Сега нямаше какво да им пречи на смеха, на веселието, какво да препречва гледката им напред. За тях бях само пречка...

Away from all pain
All the same take me away
We're dead to the world

- Изглеждат толкова щастливи.
- Може би им липсва друго.
- Като гледаш, липсва ли им нещо?
Последва минута мълчание. Опитваше да опровергае това, което беше очевидно.
- Не можеш да си сигурна.
- Мога.
Но бях прекалено решителна.
Продължих надолу по улицата, без да се обръщам. Дъждът вместо да спира, ставаше все по – силен. Дрехите и косата ми натежаваха от водата, стичаща се по тялото ми, но не обръщах внимание.
- Закъде си се забързала? Имаш достатъчно време...
Дори ускорих крачка. Той сякаш се рееше в пространството и скоростта ми не го притесняваше. За него всичко бе като опит с мишка, надали разбираше чувствата ми в момента.
- Разбира се, че те разбирам.
- Откъде разбра за какво си мисля?
- Откъдето разбрах и това, че искаш да видиш света без теб.
- Каза, че си Ангел... Какъв Ангел по – точно?
Не получих отговор. Смятах още един път да го попитам, но не го направих. И без това знаеше мислите ми, ако смяташе да ми каже, досега да го е направил. Не знаех накъде води всичко това. Това ли наистина целях? Да узная какъв товар съм на хората около мен?

Мислите ми сякаш застинаха като кадър от филм. Неусетно стоях пред НЕГОВАТА врата. Прозорците бяха плътно затворени, вътре не се виждаше нищо. След толкова години... аз все още го обичах.
- Защо го обичаш толкова много?
- Не го обичам.
- Помисли си го.
- Не е вярно.
- Не ме лъжи.
- Не те лъжа.
- Лъжеш себе си.
Беше прав. Кого лъжех? Само и единствено себе си. Никой друг.
- Е, като не те е срещал, нищо не го е задържало тук…
- Какво искаш да кажеш?
Той не отговори, само посочи безмълвно табелата в средата на двора.

„ПРОДАВА СЕ”

Не знаех какво да мисля. Разбирах ли правилно, че съм го задържалка в този град? Или това беше илюзия? Или може би щях да го преживея – да видя как той си тръгва. А можеше и да не видя. Просто някой ден да се събудя и да усетя, че е далеч от мен. Сега трябваше ли да съм щастлива? Оптимистична?
Не исках да разбирам така!
- Върни ме!
Той ме изгледа учудено. Не ме разбра.
- Как да те върна?
- Така! Искам да се върна в моя свят! Където съм там!
Веждите му се закривиха от глупавото ми викане, което точно показваше мислите ми – съвсем разбъркани и уплашени. Но този път ме разбра.
- Значи... искаш да живееш?
- Да!
Отговорих толкова бързо и решително, без дори да си оставя минута за двоумене. Макар и реагирайки спонтанно, знаех, че вземам правилното решение. Бягайки от проблемите си, нямаше да постигна нищо. Това беше, което наистина исках – да живея.

You can’t quit until you try
You can’t live until you die
You can’t learn to tell the truth
Until you learn to lie

You can’t breathe until you choke
You gotta laugh when you’re the joke
There’s nothing like a funeral to make you feel alive

Just open your eyes
Just open your eyes
And see that life is beautiful.
Will you swear on your life,
That no one will cry at my funeral
Little.Vampire
Little.Vampire
Победител
Победител

Брой мнения : 65
Точки : 305
Репутация : 1
Присъединяване : 24.07.2010
Възраст : 28

Върнете се в началото Go down

Pain... {разкази} Empty Re: Pain... {разкази}

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите