Сън за миналото

Сън за миналото


Отворих очи и знаеш, че не се намирам у дома. Не знам как, нито защо. Не смеех да произнеса и една думичка, нито един звук. Надигнах се и се огледах наоколо. Наистина не бях у дома. Не бях на ни едно познато място. Та къде в града човек можеше да открие такива прекрасни полета, такива цветя. Тя никога не бе виждала подобни цветове – едновременно преплитащи синьо и съвсем малко червено.
Огледа се наоколо.
Не изпитваше страх, а само наслада от досега на топлите слънчеви лъчи по тялото си. Видя и самата себе си. Носеше дълга бяла рокля без ръкави. Не бе нещо особено, практична, лека и удобна. Направи няколко кръга, развявайки краищата й във въздуха.
- Това е сън. Трябва да бъде сън?
- Наистина сънуваш, дете.
Гласът я стресна, но не изплаши. Обърна се назад и погледна към жената, на която той принадлежеше. Бе красива, но нито сивите кичури в косата или леките бръчки покрай очите й, можеха да засенчат тази красота. И тези сини очи. Напомняха й на дълбокото море. Като вода. Носеше рокля подобна на нейната, но с дълъг ръкав и колие от бели кристали.
Щом погледите им се срещнаха жената се усмихна и заговори:
- Това е сън изпратен ти от Богинята, дете.
- Коя Богиня? Къде съм?
- Богинята има много лица и тя пази децата си, дори и те сами с времето да са й обърнали гръб. А на втория ти въпрос – огледай се наоколо и потърси отговора в сърцето си.
И жената го направи. Застанала до възрастната жена тя огледа всичко около себе си. Не само хълма с цветя, но и много отвън него. Видя красиви високи сгради от бял мрамор с колони пред себе си. Видя статии на хора, или полухора. Някой изглеждаха страшни, други царствени. Особено ако в ръката си държаха тризъбец. Видя високите скали и морския бряг.
Наистина никога не бе виждала това място в реалния свят, но то и бе твърде познато. Може би от друг сън. Може би от друг живот. Но някога преди бе бродила по тази земя. И едно име се появи на върха на езика й преди дори сама да си го помисли.
- Атлантида.
Новата усмивка на лицето на жената й показа, че е права.
- Скоро ще се събудиш дете, но един ден отново ще се върнеш тук. Защо това е твоя дом. Дори вече да го няма в твоя свят, тук той е истински и очаква завръщането ти.
Жената затвори за миг очи и всичко изчезна.


Събудих се изведнъж. Слънцето вече се показваше през процепа на завесите ми, но не то ме бе събудило. Знаех, че бях сънувала нещо. Нещо важно, но не можех да си спомня какво. Нещо забравено.... Нещо истинско... Мистично. Бях тъжна без причина и знаех, че единственото, което исках бе отново да сънувам и този път да си спомня.