Форумци на помощ

Не е точно проблем, нито дилема. Ще ви разкажа за едно... и аз не мога да го определя. Просто искам да "чуя" вашите мнения.
Може да ви се стори объркващо на места - съжалявам. Излях чувствата си.



Всичко започна в една сайт, познат най-вероятно на всички ни, в една от многото теми за забавления, с един от много съфорумци...
Нали знаете как в форума можете да се отпуснете както никъде другаде?! Как не ви трябва онова време за "опознаване характера на предишния"?! Как просто се забавлявате оставяйки се на течението на "общата закачка"?!
Беше забавно да се заяждаме с него. По оффтопиците под солените ни реплики, си личеше колко ни е смешно и на двамата. Прекалявахме и го знаехме, ако модераторите влизаха в този дял, най-вероятно щяха да ни баннат. Но просто не можехме да спрем. Пишех поредното мнение забързано и със сълзи на очи. Пуснах го, отдъхвайки си - не ме беше изпреварил никой! Погледнах отново предишното му мнение и забелязах нещо, което не бях забелязала преди това. "Провери си инбоксa. ;]"
Знаех какво ме чака там. Така си разменихме скайповете. Бързо се вписах в моя, за да съм на линия когато ми поиска пълномощно. Продължихме закачките си вече на "безопасно място".
Той е от Бургас, на моите години, всъщност по-малък от мен с 3 месеца.
Усещах, че мога да му се доверя. Не сляпа наивност, а чист инстинкт.
Той е забавен, мил и отзивчив.
Бяхме просто приятели, смеехме се заедно, доверявахме проблемите и радостите, които имахме с гаджетата си. Още тогава нямахме задръжките да си споделяме фантазии и желания, да говорим за правилно и грешно.
Тогавашният ми приятел също беше от Черноморието. Беше с 2 години и нещо години по-голям. Твърдеше, че ме обича, но за съжаление аз не можех да твърдя същото. Харесвах го, но едва ли съм го обичала. Накрая ми беше все едно дали чата ни ще завърши само с „Чао” или с „Чао. Обичам те!”. Аз дори не можах да му кажа, че го обичам. А не мога ли да кажа това на някои, просто не го чувствам! Та, дори не можехме да проведем един 5 МИНУТЕН разговор. Просто не можех да говоря свободно с него. На моменти се държеше като пълно дете, нямахме общи теми… все повече и повече ми доскучаваше с него. Бях чакала толкова дълго да го видя, а като се видяхме. Ами… прави впечатление с външност, но… иначе е толкова … повърхностен. Както и д а е, разделих се с него и оставих решението дали да бъдем приятели на него. Накрая се скарахме. Той изглежда все още мисли, че му дължа нещо?! Явно е момче, което не може да преодолее бившата, докато сегашната му приятелка не го зареже и тя пък стане бивша…
Имаше и друго момче, което беше с 5 години по-голямо. С него така и не се видяхме. Според мен просто си измисляше оправдания, все тая… Сладък беше, но дотам.
През цялото това време споделях с моето „приятелче”. При него се беше получило много гадно с приятелката му и се бяха разделили, явно също толкова гадно. Бях да него, той до мен… Приятелството ни сякаш се задълбочи. Вече не беше момчето, с което се запознах в форума, приятелчето. Вече беше Приятелят!
Всяка вечер с нетърпение тичах към къщи, за да седна на компютъра и да се впиша в скайп. Щом заредеше търсех нейма му, ако вече не беше започнал „разговор”. Беше невероятно през цялото време не спирахме да се смеем на всичко. Звучи тъпо, знам, но за нас е … ежедневие. Усмивката огряваше лицето ми през цялото време, вечер заспивах със същата тази усмивка. Всички ми казваха „Влюбваш се!”, аз отричах „Не, не, невъзможно! Та това е А.” . Помня ясно датите…

19 Януари
Аз и той си пишем, тук там се виждат сексуални намеци. Пожелаваме си лека вечер, както винаги. Отивам в стаята си и почвам да се разхождам нервно.
20 Януари
Цял ден съм адски нервна. Възможно ли е?! Влюбих ли се?!
Прибирам се у дома, сядам трепереща на компютъра. Той е там. Аз вече знам – влюбвам се в него. Разпитваме се как ни е минал деня. Той рисува прекрасно. Питам го какво рисува. Дървета и сърчица. Шегувам се с него. „Пак ли си влюбен? хД” Ставам още по-нервна. Край. Има само две възможности… Разпитвам го. Кое е момичето? „Толкова ли не се усещаш? – Боя се, че се усещам.” Казва ми го. Не само аз… и той. Влюбени… От очите ми се стичат сълзи, опитвам се да му опиша колко е специален за мен. Той ме разбира. Сълзи продължаваш да текат, не спират. Казвам му, че плача. Той ми отговаря „cheer up”. Усмивката отново изгрява на лицето ми. Щастлива съм.

Оказва ме се наказани без компютър, по едно и също време. Съдба. През деня, баща ми го няма, влизам в форума. Съобщението ме чака – телефонния му номер. Очаква бе труден първи разговор. Нали знаете каква е тръпката? Мислиш да кажеш едно, но казваш съвсем друго… Но с него не е така. Говорим си свободно, няма я трудност… Прекрасно е!

Как стана така?! Как се получи?! Кога любовта се промъкна и стопли сърцата ни?! Кой ни отреди да сме щастливи и тъжни?! Защо Копидон е толкова жесток?! Защо ме отдалечи от слънцето в живота ми?! Защо, ако не чуя гласа му този ден, се чувствам непълноценно и не мога да заспя?! Защо изтръпвам само при мисълта за него?! Цялото това болезнено разстояние... Цялата тази самота...
Мислейки, за това ... По-добре да спра!
Знам, знам... Глупаво е! Разстояните разваля всичко! "Вие дори не сте се виждали!", казват, но... Защо не мога да спра да се усмихвам когато чуя, че телефона ми звънни и там е изписано неговото име?! Защо нещо се преобръща вътре в мен, секунди преди на натисна бутона "вдигни"?! Хиляди пеперудки в стомаха ми, борят се да излетят навън...
Мога да прекарам часове, слушайки енергичния му, леко детски глас... Заслушана в смеха му... Начина, по който ми казва "Обичам те!"...
Сълзи на радост се стичат по лицето ми, само при представата за денят, в който той ще дойде... Това ще се случи, аз знам! Ах, нетърпението - то ме изгаря, желанието ме изпепелява... самотата ме убива...
Знам, за Бога, знам... Трябва да спра! Но нима бих могла?!

Олее, страхотно е това! Звучи като приказка и е толкова романтично.. Определено си влюбена и продължавай напред.!!

Хах. Същото нещо и аз преживях преди година / две - писане по скайп, смс - и, снимки и още един куп други неща. Беше така както го описваш, но скоро всичко ще се промени (поне при мен стана така). Пиешехме си от 16.09.2008г. до края на миналата година, но някак започнахме да си пишем по - рядко и така докато не си пишехме най - много по един път в седмица. Отчуждихме се, въпреки че аз знаех повече за нея отколкото най - добрите й приятели (дори гаджето), както и тя за мен.

ПС: Аз бих ти предложил да си уговорите среща, за да може да се разберете наистина и да си изясните всичко. Успех и надявам се при теб да не се случи както с мен.

Аз като една безнадежна романтичка да ти кажа СМЕЙ СЕ, ПЛАЧИ, ОБИЧАЙ ГО...
Дори и да не потръгне и след известно време нещата да се променят - не го забравяй и си го спомняй само с добро....
Въпреки, че се надявам да не се стигне до там...

Моя проблем е с една съученичка. Тя е егети двуличницата. Всеки ден като идва можеш да откриеш поне пет неща които е взела от другите. Само лъже и няма собствено мнение за себе си. А да не говорим че не се къпе!

аз не рзбирам точно въпроса тука.Но може би момичето има проблеми вкъщи.Стова поведения мисля,че търси внимание или помощ.Трябва да разбереш при какви условия живее и в какво семеиство.