Градът на Хелоуин

1.
В едно малко градче в щата Уисконсин, на име Ричмънд, хората украсяваха домовете, дворовете си и обществените места за Хелоуин. Навсякъде имаше изкуствени прилепи, паяци, пайжини и още много и различни украси. Някои жители слагаха изкуствени надгробни плочи в предните си дворове, други боядисваха оградите на къщите си в черно, а трети правеха страховити, но вкусни сладки.
Докато възрастните подготвяха домовете си, а някои от тях и традиционната филмова вечер на ужасите, тийнейджърите и няколко деца от началното училище отидоха на гробищата и се погрижиха да ги направят още по-страховити отколкото вече бяха. Но не всичко в града имаше нужда да бъде направено да изглежда като бърлогата на Дявола. Просто съществуваха сгради, които дори и в най-слънчевия и забавен ден те караха да потръпваш,а легендите за тях ти донасяха едни от най-страшните кошмари, които човешката фантазия можеше да измисли.
В една такава сграда най-добрите приятелки Алекса и Ники ходеха всяка година. Двете момичета бяха като залепени една за друга още от детската градина. Винаги се защитаваха, а когато едната нагазеше в калта и другата я последваше. И двете имаха щастието, че в Ричмънд с население от 2000 души, успяха да намерят някой, който щеше да те хване, ако паднеш и щеше да плаче заедно с теб. Алекса беше тип рок-н-пол момиче, Ники-готик. В училище не бяха аутсайдери, напротив хората ги приемаха такива каквито са. Само една групичка странеше от тях-групичката на богатите. Не че някой много се натискаше да бъде част от нея. Само едно нещо хората не разбираха - защо момичетата ходеха в изоставеното имение в горите. Всички знаеха историята за него и само при нужда някой се осмеляваше да приближи това място.
Но не беше напълно вярно, че нито Алекса, нито Ники не се страхуваха. Напротив. Всяка година щом прекрачиха прага на този призрачен свят, историите нахлуваха в главите им, а страхът ги прегръщаше в мечешката си прегръдка и не ги напускаше дълго време. На никого не казаха, но всичко това започна, когато момичетата бяха на десет и все още опознаваха града.
* * *
Преди 6 години
-Хайде, Алекса. Няма нищо страшно. Просто ще влезем вътре и ще разбием на пух и прах всички истории за имението.
В деня не Хелоуин Алекса и Ники решиха да направят нещо, за което бяха сигурни, че за дълго ще бъдат наказани. Те стояха напълно сами пред величествено извисяващото се имение и сами себе си се убеждаваха, че нищо страшно няма и това е просто една сграда.
-Добре. Да вървим. - Ники хвана приятелката си за ръката и бавно двете бутнаха вече полуотворената врата. Скърцащият звук се настани за доста дълго в ушите на момиченцата. И двете трепереха, но нито една не каза и думичка. Бавно с тихи и неуверени стъпки Алекса и Ники започнаха да обикалят и разглеждат огромния дом. След като обиколиха долния етаж решиха да се качат горе. Червеният килим по голямото стълбище беше заносен и накъсан. По стените в коридорите имаше раздрани портрети, а някои от вратите на стаите бяха започнали да се разронват на прах. Момиченцата бяха обиколили всички стаи освен една - библиотеката в края на коридора. Бяха оставили тази стая за последно. Вярваше се, че там беше станал истинския ужас.
Ники беше тази, която направи първата стъпка. Протегна ръка и завъртя олющената дръжка. Със пронизителен скърцащ звук вратата започна бавно да се отваря. Момичетата очакваха, че всеки момент нещо ще изскочи, но не. Налегна тишина, а Алекса и Ники си отдъхнаха. В този момент вратите и прозорците започнаха да се отварят и затварят. Гласове се чуваха, но думите бяха неразбираеми. Хлад се промъкна в имението. С ускорен пулс и готови да пищят момичетата избягаха от къщата. Повече не се обърнаха назад и дълго време не говореха за случката, която щеше да промени живота им.

2.
От този ден нататък всяка година в деня на Хелоуин Алекса и Ники идваха в имението. Не се уговаряха, не говореха за това. Просто идваха на това място и чакаха нещо да се случи, но къщата оставаше безмълвна, пердетата се полюшваха единствено от вятъра, а дъските скърцаха от старост. От време на време се чуваха мишките, лазещи по пода и пляскащите крила на прилепите, които през деня се криеха в имението.
Тази година не беше много по-различно. Няколко часа преди залез момичетата се срещнаха на стълбите пред имението. Стомасите им отново се свиха на малки топчици, а сърцата им започнаха добре познатия им забързан ритъм.
- Имам една идея, Ник. - Алекса беше обмисляла това докато лежеше в леглото си вечерта. Беше уморена, но й отне дълго време да заспи и отплува за страната на сънищата при Морфей. Шестото й чувство й подсказваше, че тази година ще стане нещо, но не знаеше какво.
- Какво?
- Всяка година идваме тук и стоим на долния етаж. Нито веднъж не се качихме горе. Може да опитаме...
Алекса не довърши изречението. Видя колебанието в очите на най-добрата си приятелка, но не каза нищо повече, Ники също не обели и дума, а просто тръгна към голямото стълбище в имението, а от там към библиотеката в края на коридора. Алекса вървеше до нея, а различни мисли се блъскаха в главата й. Този път нито едно от момичетата не се спря пред вратата. Стъпките им оттекваха в празния коридор. Ники завъртя кръглата дръжка и рязко отвори вратата. Момичетата се вкамениха на местата си и очакваха всеки момент случката от преди шест години да оживее отново.

Но нищо такова не стана. Нито затръшване на врати и прозорци, нито призрачни гласове и загадъчни шепоти. Алекса и Ники останаха така за още няколко мига. Единственият доловим звук беше този от собственото им дишане.
- Май няма нищо. - Ники говореше тихо, все още очакваща да стане нещо.
- Какво ще кажеш да отиваме на вечеря?
- Моля? - Ники не можеше да разбере приятелката си. Току-що кошмарът им беше приключил, а Алекса мислеше какво ще яде.
- Да тръгваме, Ник.
Всъщност Алекса въобще не беше гладна. Просто искаше да се махне от имението. Тя обичаше традициите, а сега една от тях се промени. В момента не изпитваше страх от имението, мразеше го. То промени живота им и беше им предоставило нещо вълнуващо, а сега имението обърна всичко на 180 градуса. Отново.
Мълчаливо момичетата се върнаха в града. Бяха на площада, когато чуха, че някой им вика.
- Супер. Ето ти един истински кошмар. - дори и в най-трудните ситуации, Ники казваше по някоя друга шега. Винаги повдигаше настроението на хората около себе си. Дори и сега помогна.
- Ти си магнит за откачалки в скъпи костюми, Ник.
До тях се приближи Кайъл Стейтмън. Синът на най-богатия икономист в щата Уисконсин. Винаги имаше дузина мажоретки и куп снобове, които се тътреха подире му.

- Май ни бъркаш с някои от свитата си момичета, Кайъл. - Ники просто не можеше да си затваря устата покрай богаташчетата. Не ги мразеше, те бяха просто заблудени души в пространството. Всички се хвалеха с парите и успехите на родителите си. Все още неосъзнаващи простотата, криеща се под скъпите дрехи, момичетата въздишаха по момчетата, а богатите мажоретки постоянно парадираха с новите си дрехи и се правеха на недостъпни.
- Ха-ха. Не е ли малко рано за костюми? Има още час до залез. А, не чакай. Вие сте си просто вие. - казвайки това с глупава усмивка Кайъл и гръпичката подминаха момичетата.
- Поне не ми развалиха настроението. - Ники беше скръстила ръце пред гърдите си. - Честно Алекса, не мога да ги разбера. Постоянно се надуват, а не могат да проумеят, че са смешни. Е, поне все още смятат, че някой им завижда. Нищо. Нека си бъдат фалшиви, аз пък смятам да съм истинска, но щастлива. Мове би в някой друг живот бих ги съжалила, но не и в този. - Ники говореше на приятелката си, но успя да забележи, че погледа на Алекса се рееше някъде отвъд, а мислите й кръжаха съвсем другаде. Не сиакше да знае защо. Ако Алекса решеше щеше да каже, ако пък не - така било писано.
Изхвърляйки всички притеснителни мисли от главата си, Ники хвана приятелката си през кръста и отново продължиха към топлата вечеря, която ги чакаше.

3.
Семействата на Ники и Алекса се познаваха още от колежа. Бащитите на момичетата бяха най-добри приятели от гимназията, а майките им - е, те бяха доста далечни братовчедки, но бяха по-близки отколкото чошек би предполагал. Тази година беше ред на майката на Ники да подготвя вечерята, но както винаги всички, освен момичетата, помагаха.
След пищната вечеря, двете семейства отидоха на филмовата вечер. Този път избраният филм беше "Интервю с вампир". Ники и Алекса бяха гледали филма стотици пъти и знаеха репликите на изуст. Но този път не си шепнеха заедно с актиорите (съжалявам, но нямам буквата). И двете бяха разсеяни Алекса витаеше в облаците, а Ники се тревожеше за нея. Никога не беше виждала приятелката си такава. Особено на Хелоуин. Не обърнаха и внимание на викащия Кайъл и робите, вървящи с него. По средата на прожекцията Алекса и Ники отидоха за сладки и пуканки.
- Какво ти става, Ал?
- Не знам. От вчера ме е обзело странно чувство, А след като си тръгнахме от имението това чувство се засили. Просто нещо ме гложди, а аз не мога да разбера какво е.
Повече нито ена от тях не каза нищо. Решиха да доизгледат филма, а после щяха да говорят.
-------------------------------
Докато минаваха от къща в къща момичетата обсъждаха днешната случка.
- Знаеш ли, Ник? Започвам да мисля, че всичко си го бяхме внушили. Историите ни бяха повлияли. Няма смисъл това да става само веднъж.
- Може би си права, но...и двете го видяхме и чули... - нямаше смисъл Ники да продължава. Смениха темата на разговор и скоро забравиха тревогите си.
Малко след полунощ, изяли повече захар отколкото можеха да понесат, с бавни и тежки стъпки, момичетата вървяха по улицата към домовете си.
- Не искам да помириша сладко поне до Коледа. - настроението на Алекса се беше подобрило значително и сега тя се потупваше по корема.
- Не си единствена. Но хубавото е, че утре може да спим до обяд, а после да гледаме някой филм или да дразним някой сноб.
Смеейки се, момичетата не бяха разбрали кога пристигнаха пред домовете си и вече си казваха "довиждане" .

4.
Ники беше в старото имение, само че сега то не беше старо. Изпочупените прозорци нямаха и една драскотина по тях, а тежки завеси висяха в краищата им. Мебелите блестяха, стените бяха бежови, картините - цели. Момичето се намираше в една от по-големите стаи. От горния етаж се чуваше детски смях, а някой викаше подире децата. Ники последва гласовете. Идваха откъм библиотеката. Смеха се засили. Ники вече вървеше по коридора, водещ към библиотеката. Свещите по стените горяха. Изведнъж вратата на стаята се отвори. От там излязоха две момчета. Бяха на не повече от 11 години и се гонеха. Зад тях имаше жена в напреднала бременност. Изглеждаше много млада. Косата й имаше цвят на черен шоколад, а кожата й беше с лек загар. Носеше бяла копринена рокля и се опитваше да настигне момчетата, но безуспешно.
- Гейбриъл, Никълъс... - тя викаше след тях, но те не й обръщаха внимание.. - Не се шегувам. Веднага се връщайте. Баща ви много ще се ядоса като се прибере. - жената направи гримаса на неодобрение и се върна обратно в библиотеката.
Изминаха няколко мига на пълна тишина. С неувереност Ники се приближи към стаята и точно протягаше ръка към дръжката, когато чу писък, а след това видя кръвта, минаваща под вратата. Гърлото й се стегна и преди да успее да издаде и звук се събуди.

5.
Ники стоеше седнала в леглото си, обляна от пот и сърце готово да изскочи всеки момент. Спомняше си съня в детайли и хич не й се нравеше видяното.
Погледна към часовника си. Едва беше минало три сутринта. Знаеше, че след всичко това няма да може да заспи, затове отиде до кухнята за чаша студена вода. Картините играеха пред погледа й. Имаше чувството, че отново е там. Двете момчета. Вената. После писъка и кръвта. Дълго щеше да помни този сън. Не, това не беше сън, а кошмар. Реши, че иска да погледа телевизор и неусетно заспа.
На вратата се звънна, а след малко Ники чу гласа на майка си и на най-добрата си приятелка. Бавно се изправи и гледката я ужаси.
- Ал, какво е станало? - Алекса винаги изглевдаше перфектно, но не и днес. Косата й беше несресана, носеше сива раздърпана тениска от "Принстън", принадлежаща на баща й и беше обута с черен провлачен анцунг.
- Трябва да поговорим. Да се качим в стаята ти.
Майката на Ники ги остави сами. Не обичаше да им се меси.
- Какво има? - Ники седна на бюрото си.
- Сънувах много странен сън. Беше свързан с имението. - гласът на Алекса трепереше, а самата тя се разховдаше из стаята.
- Нека позная. Две гонещи се момчета, жена, която после е убита в библиотеката.
Сега Алексса стоеше до прозореца и зяпаше приятелката си, която току-що беше разказала съня.
- Май ще се наложи да посетим едно място. Но Ал моля те преоблечи се. И така са хубава, но...
- Знам. След пет минути се връщам.

6.
И двете бяха изневерили на стила си. Алекса беше облечена със сива блуза, черни панталони и черно яке. Ники се обу с дънки и светъл пуловер. И на двете косите бяха спуснати и заплетени, а снощният грим-размазан по лицата им.
Градът беше все още тих. Хората вече бяха на работа, а учениците щяха да спят поне до обяд. Момичетата не бързаха. И двете знаеха, че щом видят имението кошмарът щеше да оживее. Но нищо такова не стана. Разрушената къща си беше, ами все в такова окаяно състояние.
- И сега какво?
- Не знам, Ал. Но ме е страх. Вчера след като се събудих се разрових малко из интернет. - момичетата стояха пред огромното имение и изглеждаха направо нищожни пред неговото величие, дори и когато не беше в разцвета си.
- Тук живеели най-богатото семейство в Ричмънд. Мъжът се казвал Гарет Левински. Бил търговец и често пътувал. Жена му се казвала Елиза. Имали двама сина - Гейбриъл и Никълъс. Щели да имат и дъщеря. Гарет бил извън града, когато убили Елиза. Никой не знае кой го направил. Двете момчета били на десет, когато това станало. Щом Гарет се върнал и видял жена си...ами не знам какво е станало, но седмица след това изоставил дома си и заедно със синовете си заминал. Било в навечерието на Хелоуин.
- Но момчетата явно са били тук. - Ники се сети за двете момчета, които се гонеха аз коридорите.
- За щастие нищо не са видяли. Хайде, да вървим. Колкото по-бързо свършим с това, толкова по-добре.
Сякаш отново бяха на десет и за пръв път влизаха в имението. Но този път нямаше да разглеждат, защото имаха цел. Тишината беше страховита. Най-малкият звук караше момичетата да подскачат. Шумът от стъпките им се удряше в стените и като ехо се връщаше до тях. Застанаха пред добре познатата им врата. Размениха си поглед и влязоха в библиотеката. За пръв път бяха тук. Високи рафтове отрупани с книги се издигаха до тавана. Парченца от счупена лампа бяха разпръснати по изтъркания килим. Мебелите бяха потънали в прах. На едно бюро имаше разпилени листове, а по разядения от дървоядите под имаше кървави петна. На няколко малки масички имаше наполовина изгоряли свещи.
- Това място е страхотно. - Ники не беше добра в училище, но обожаваше да чете. Книгите я пренасяха в един различен свят и поне за малко не мислеше за своите проблеми и не беше тя, тази, която трябваше да взема някакви решения.
- Погледни. Книгите са почти непокътнати. - Алекса беше измъкнала една книга от по-долните рафтове и я разлистваше. - Страниците са малко изтрити, но всичко се разчита.
И двете бяха спряли да се страхуват и сега разглеждаха библиотеката. Ники се спря до бюрото и заразглежда листовете. Всички бяха писма, но без подател, и явно без получател.
Момичетата толкова се бяха улисали, че не забелязаха настаналата промяна. Къщата беше като нова, свещите бяха запалени, а навън се беше стъмнило. Луната светеше високо в небето и осветяваше Ричмънд, но не този Ричмънд, който момичетата познаваха.
Изведнъж вратата на библиотеката се затръшна.

7.
Писъците, които се изтръгнаха от гърлата на момичетата, накараха имението да се разтърси до основи. Книгата, която държеше Алекса падна на земята, а Ники изтърва мастилничката от бюрото. Нито една от двете не успя да каже и дума. Бяха се втренчили в двамата мъже, стоящи на вратата. Лицата им бяха безизразни. В съзнанието на Ники изплуваха лицата на двете малки момчета. Сега те стояха на няколко крачки от тях, но вече бяха големи мъже. Действията, които се развиха в следващите няколко мига дадоха на момичетата да разберат, че това беше истинско. Не както когато бяха на десет. Не просто едно привидение. Това не беше халюцинация.
- Ники, готова съм да викам.
- Ал, готова съм да остана тук завинаги.
- Моля? - Алекса погледна приятелката си и не можеше да повярва. До преди малко Ники викаше, а сега гледаше двамата мъже с влюбен поглед и глупаво изражение. - Ти..ти...ооо, Ник не е време за това. Чуваш ли ме изобщо?
- Чувам, че говориш, но не вниквам в думите.
Ники не разсъждаваше трезво. Алекса беше сигурна в това, затова сега беше неин ред да предприеме действия и да ги измъкне от тази каша. Хвана приятелката си за ръката и я повлече към вратата. Сега оставаше да се справи и с пречката, стояща на пътя им.
- Момчета забавно ни е, но трябва да тръгваме. - Алекса се опита да си проправи път, но мъжете не отстъпваха. - Хайде, де. Ако не се измъкнем от тук до минута ще припадна.
- Никой никъде няма да ходи. - проговори един от мъжете, а усмивка се появи на лицето му.

8.
Алекса дръпна Ники настрана.
- Ник, ако това не е сън или халюцинация означава, че виждаме мъртъвци. Не се ли притесняваш поне малко? Съвсем мъничко?
- Алекса, успокой се или спри да трепериш. Страх ме е, но ако им играем по свирката до няколко часа ще сме навън.
Алекса започваше да разбира идеята на приятелката си, но все пак се вкопчи в ръката й.
- Какво става тук? - Ники говореше бавно и предпазливо. Цялата трепереше, но успя да запази лицето си спокойно. Не се чувстваше по-различно от Алекса. И тя искаше да си плюе на петите и да избяга, а после да се смее над това.
- Казвам се Гейбриъл, а това е брат ми Никълъс. - Гейбриъл беше облечен с бяла риза и черен костюм. Мъжът до него, брат му Никълъс, също носеше бяла риза, но със светло кафяв костюм. - Имаме нужда от помощта ви.
- За какво? - говореше Ники.
- Трябва да ни помогнете да разберем кой уби майка ни.
- Защо точно ние?
Алекса и Никълъс ги оставиха сами да се разберат.
- Защо не? Вие сте единствените, които идвате тук. А и мисля, че обичате приключения.
Докато Алекса все повече и повече се панираше, раздразнение започна да се надига в Ники.
- А ако откажем?
- Не можете. Нямате избор.
- Така ли?
Ники задърпа Алекса към единствения прозорец в библиотеката. Отдръпна тежките завеси и го отвори. Но щом погледна надолу видя, че всъщност втория етаж беше малко по-високо отколкото очакваше. Погледна към вратата. Беше блокирана. Братята все още стояха там. Мозъкът й работеше на пълни обороти, колелцата се въртяха, но нищо не можеше да измисли. За пръв път не знаеше какво да направи.
- И сега какво? - Алекса трепереше и едва говореше смислено. Ники помисли още малко и накрая се обърна към мъжете на вратата.
- Как да ви помогнем?

9.
Алекса седеше на дивана, братята се бяха облегнали на бюрото, а Ники крачеше из стаята докато слушаше Гейбриъл.
- Баща ни беше извън града. Само по това време можехме да си позволим забавления. Вечерта трябваше да учим с майка ни, но ни беше скучно. Знаехе, че последствията няма да ни се понравят. Баща ни обичаше реда и държеше всички правила да се спазват. И така онази вечер се гонехме из имението, а майка ни остана в библиотеката. Скрихме се в един коридор за слугите. После чухме писъка. Стреснахме се и останахме на местата си. Чувахме, че някой ходи из имението, но не излязохме да видим кой е. - Гейбриъл замълча. През цялото време гласът му беше равен, а лицето безизразно, спокойно. На няколко пъти брат му сведе глава, но нищо не каза.
- Баща ви ви е оставил сами с майка ви? - Ники хвърли поглед към приятелката си. Алекса все още трепереше, но малко се беше поуспокоила.
- Няколко дни преди това дойде писмо, че баба ни е починала. Погребението беше в този ден. - за пръв път Никълъс проговори. - Ние с майка ни не отидохме. Не бяхме близки с баба си и мястото ни не беше там.
- И от къде ще започнем? - Гейбриъл тъкмо щеше да каже нещо, когато на входната врата се почука. - После ще продължим. Никълъс заведи Ники в моята стая, а Алекса - в твоята.
Преди момичетата да кажат нещо, Гейбриъл вече беше излязъл от библиотеката.
- След мен, момичета.
--------------------------------------------------
- Това е стаята на брат ми. - той заведе Ники в една средно голяма стая. Момичетата вече бяха влизали тук, но сега всичко беше напълно различно. Имаше малък прозорец с тежки тъмно червени завеси, голямо легло с много възглавници, масивен дървен гардероб, запалени свещи и няколко снимки.Точно срещу леглото имаше огледало. Ники погледна към отражението си. Сякаш отново беше на десет и тайно се промъкваше в имението. После щеше да има наказания. Но сега беше различно. Сега трябваше не само да разглежда наоколо, но и да наблюдава и да помогне на братята. Всичко това беше лудост, но едно гласче й нашепваше, че това е правилно.
Премести поглед от огледалото и отиде до една от масичките до леглото. Имаше снимка. Веднага позна жената - Елиза Левински.
Не беше осъзнала, така както и в библиотеката, че не е сама.На вратата се беше облегнал Гейбриъл и я гледаше.

10.
- Беше много красива. Затова и баща ми се влюби в нея.
Ники подскочи. Не очакваше да има някой в стаята след като цареше пълна тишина.
- Наистина е била много хубава. Приличате си. Очите ви са едни и същи.
За пръв път изражението на Гейбриъл омекна и усмивка се разля по лицето му. Това беше истински мъж. Помисли си Ники. Снобовете от училище изглеждаха като нищожества в сравнение с него.
- Е, имаме работа да вършим. Кажи ми Гейб, имаше ли майка ти врагове?
- И питаш? Всички момичета искаха да бъдат част от семейство Левински. Но късметлийката се оказа майка ми. Доколкото поне успя да се наслади на живота си.
- Не може ли по някакъв начин да стесним кръга? Баща ти или майка ти да са си водели дневници?
- Не. Само дядо ни, но всичките ги отнесе с него в гроба. Преди с Никълъс го четохме, но нямаше нищо подозрително.
- Сега ударихме на камък. - Ники седна на леглото. Вече беше взела решение, че ще помогне и нямаше да се откаже на първата пречка. Блъскаше главата си да измисли нещо, но не можеше. Изведнъж се почувства много уморена.
- Къде ще мога да спя? Много съм уморена да мисля. Чувствам се сякаш нещо изсмука цялата ми енергия.
- Тук. В гардероба има рокли останали от майка ми. Ще те оставя да се оправиш, а аз ще отида да видя какво става с Никълъс и Алекса. - след това Гейбриъл излезе от стаята.
-------------------------------------------
Ники вървеше в много тесен коридор. По стените имаше увиснали паяжини, хлад се плъзгаше по цялото й тяло, а единствената свтлина идваше от свеща в ръката й. Дори не се замисляше накъде върви. Просто знеше пътя. Наведе се към стената от ляво и протегна ръка. Преди да успее да направи нещо свеща угасна и всичко потъна в черен, непрогледен и зловещ мрак. Но не се събуди. След няколко мига вече беше в друга стая. Напълно непозната. В стаята имаше мъж. Той стоеше с гръб към Ники и гледаше през прозорец. Той тъкмо щеше да се обърне, когато Ники чу, че някой вика името й.
- Ник, Ники. Събуди се. - беше приятелката й. Алекса беше хванала Ники за раменете и я разтрисаше толкова силно, че главата й можеше да се откачи от раменете й.
- Будна съм. Може да спреш. Какво има?
Алекса и братята се спогледаха
- Какво е стнало?
- Ти бълнуваше, Ник. Постоянно повтаряше "Трябва да внимавам". - Алекса изглеждаше разтревожена. Ники не помнеше дори и да се беше помисляла за тази фраза.
- Това не ми харесва. - Ники седна в леглото и главата й се замая. Всичко пред очите й се размаза и за миг й пречерня. Сети се за тесния коридор. - Къде в имението има тайни коридори?
- Навсякъде. Защо? - Никълъс се беше облегнал на гардероба.
- Сънувах, че съм в един от тези коридори и щях да крия нещо, но свеща изгасна и не видях нищо. След това бях в стая. Но не бях влизала там преди.
- Ето от къде ще почнем. Ще претърсим милиметър по милиметър всеки един коридор. - Никой не възрази на Гейбриъл.

11.
Още от рано сутринта започнаха да обикалят всички тайни коридори. Бяха се разделили. Ники и Гейбриел и Алекса и Никълълс. Мъжете познаваха имението много добре, а момичетата им помагаха
Гейбриъл и Ники бяха към края на поредния коридор, но все още нищо не намираха. Бутнаха вратата в края. Озоваха се в задния двор на имението. Сега, когато Ники го виждаше в пълния му блясък, осъзна величието му. Беше удивително. Стените не се рушаха и бяха бели, наоколо имаше много зелинина, а някъде отдалеч се чуваха приглъшени гласове. Слънцето печеше и приятно затопляше кожата. От време на време някоя пеперуда прелиташе, а птички пееха някъде далеч в гората.
- Това място е страхотно. – Ники не можеше да спре да се усмихва. За пръв път в живота си бе наистина щастлива. Беше обградена от красота, непокътната от човека.
- Това е единственото хубаво нещо останало от този дом. Но си права. Страхотно е. Несравнимо. – от детството си Гейбриъл не беше се чувствал така. Често идваха с брат си тук като малки. Но после всичко се промени. Сега, когатоимаше надежда да отмъсти за майка си, Гейбриъл започваше да проглежда зад пелерината паднала пред очите му. Отново можеше да оцени красивото. И за всичко това имаше причина – Ники. Тя беше тази, която разпали почти угасналата искрица надежда и му показваше неща, за които отдавана не се беше сещал. За една вечер тя промени повече отколкото той очакваше.
Мислите му бяха прекъснати, когато към тях се присъединиха Никълъс и Алекса. Братята наблюдаваха как двете момичета се гонеха по поляната и се смееха. Те живееха. Те ценяха всичко. Те обичаха всичко.
---------------------------------------------
- Искате ли да разгледате града? – Никълъс стоеше на няколко крачки от момичетата и ги наблюдаваше.
- Защо не?

За пръв път Алекса и Ники видяха как всъщност бе изглеждал Ричмънд в миналото. В градската библиотека бяха виждали снимки, но те не можеха да се сравняват с това, което виждаха сега.
Времето беше необичайно топло за края на Октомври. Слънцето галеше хората и ги караше да се усмихват. Наоколо все още имаше зелена трева, но беше нашарена с изсъхнали стръкчета. Момичетата забелязоха, че единственото променено нещо в града беше това, че сградите сега бяха сто пъти по-хубави. Автентични. Трудо беше да различиш богати и бедни. Всички изглеждаха еднакви.
Едно нещо също не беше се променило. Момичетата зяпаха хубавите мъже. Не знаеше защо, но нещо жегна Ники от този навик на хората. Погледна приятелката си и в очите й прочете същото чувство. Поразходиха се още малко, а щом се умориха се прибраха в имението

12.
Следващите няколко дни имението беше претърсено основно, но никой не откри нищо. Беше изминала седмица от последния сън на Ники и всичките им надежди бавно започваха да се изпаряват.
Стояха в библиотеката и се опитваха да измислят нещо, което може да им помогне. Преглеждаха наново писмата, разлистваха книги, претърсаха всички стаи, но явно всичко се беше заличило с времето.
- Това ли е? Край? – Алекса беше седнала на пода и държеше една книга.
- Май така излиза. – усещаше се недоволство в гласа на Ники. Тя си беше обещала да помогне, а сега вече нищо не можеше да направи. – Уморих се. Отивам да спя.
Ники стана от дивана и отиде в стаята на Гейбриъл. Другите останаха в библиотеката и се опитваха да разплетат цялата тази мистерия, но неуспешно. Отдавна бяха спряли да гледат часовника. Просто оставиха времето да си тече.
Гейбриъл продължаваше да обикаля из стаята, а брат му му беше седнал на дивана. Алекса спеше до него, сложила глава в скута му. Лицето й беше напълно спокойно. Безгрижно.
Настанала тишина беше прекъсната от оглушителното влизане на Ники в библиотеката. Алекса надигна глава, а братята погледнаха към вратата.
- През цялото време сме търсили на грешно място. – Ники беше и развулнувана, и уплашена.
- За какво говориш, Ник?
- Отново сънувах, но този път носих дневник в ръката си. Тичах през гората и скоро се озовах пред една къща. После изведнъж бях отново пред имението, но без дневник.
Ники едва си поемаше дъх, а другите бяха готови да тръгнат към гората веднага. Така и стана.
Вървяха по една утъпкана кална пътека. Клоните закачаха момичетата по глваите, а мъжете се опитваха по проправят път през трънливите храсти и надвиснали дървета. Гейбриъл водеше и носеше фенер със себе си. Зад него беше Ники, след това Алекса с дръг фенер и накрая – Никълъс.
Нямаше луна.Нямаше звезди. От време на време подухваше ветрец, който събуждаше старите дървета, а някъде далеч, отвъд гората, се чуваше бухал. Това правеше нощта доста призрачна и страшна. Вече върваха дълго време, но не виждаха никаква постройка. Спряха по средата на нищото и се огледаха. Не знаеха какво да търсят, а тъмнината усложняваше всичко.
- Ники, сигурна ли си, че е тук? – Гейбриъл държеше фенера и гледаше към Ники.
- Би трябвало, но защо няма нищо?
- Всъщност има. – Никълъс им беше обърнал гръб и се взираше някъде напред. Всички се приближиха и най-накрая видяха това, което търсиха.
Пред тях имаше не много голяма къща, сгушена под дърветата. Беше напълно тъмно и отдавна никой не бе идвал. Врата беше леко отчупена, а стъклата на прозорците - начупени и мръсни. Стъпалата отпред бяха загнили и някои дори се рушаха. Къщата беше двуетажна и спокойно можеше в нея да има някой друг таен и тесен коридор. Тази мисъл проблесна в умовете на всички. Пръв тръгна отново Гейбриъл, а останалите го последваха.
Вратата на къщата се отвори със скърцащ и пронизителен звук. Пантите й бяха ръждясали и едвам се затъркаха и отвориха вратата. Бяха прави, отдавна никой не живееше тук. Мебелите бяха покрити сдебел слой прах. Пердетата бяха изпокъсани и висяха като парцали. Свещи се търкаляха по пода. Имаше не особено голямо стълбище, което водеше към горния етаж. Бавно с леки и предпазливи стъпки стъпки всички се изкачиха по стъпалата. Този път не се разделиха. Това не беше тяхна територия. Трябваше да бъдат едно цяло.
На втория етаж обстановката не беше по-различна. Стените бяха оголени до тухли, а ехото от всяко едно движение се долавяше съвсем ясно. Както вървеше Ники се закова на едно място, а Алекса се блъсна в гърба й. Тъкмо щеше да започне да вика по приятелката си, когато видя лицето й: смесица от страх и вълнение. Погледа й се рееше някъде другаде. Гледаше през застаналия пред нея Гейбриъл.
- Това е. – каза най-накрая.
- Кое? – Гейбриъл се наведе към Ники и леко я разтресе.
- Стаята. Тя е. – сочеше с пръст към помешението пред тях. Вратата беше леко открехната, а срещу нея беше прозореца. Ники беше разпознала пейзажа. Дори и в тъмнината. Не ги изчака. Просто се втърна с главата напред без да мисли. Да, това беше стаята. Виждаше бюрото и образа на мъжа, стоящ пред прозореца и готов да се обърне. Всичко беше толкова ясно, че все едно отново сънуваше. Без да губят повече време започнаха да претърсват всичко.

13.
Не им отне дълго време. Ники беше права – там имаше дневник и те го откриха. Сега седяха на пода и Никълъс четеше на глас.
- Жена ми Мариън отново натякваше на Гарет, че Елиза не е подходяща за него. Какво толкова, че семейството й не е сред първите по богатство? Момичето е уникално. Красива е, умна и най-важното: обича сина ми. Но ме е страх, че жена ми ще направи нещо и Кристофър ще й помогне. – Никълъс се спря и с недоумение погледна погледна брат си. – Кристофър? Като чичо Кристофър?
- Но той замина. А пък и какъв зъб ще има на майка ни?
- Никой не е казал, че е зъб. – момчетата погледнаха Алекса. – Дори и в дневника го пише. Майка ви е била умна и красива. И е избрала другия брат. Ако Кристофър е мразел някой, то това е баща ви.
- Но защо дневника е скрит тук? Все пак е на дядо ни.
- Защото някой е знаел какво ще стане и е помогнал на чичо ви.
- Кой?
- Блиък роднина. Кой е можел да влиза в кабинета на дядо ви?
- Всички, но най-често там ходеше втората му жена.
- Втора жена? – беше ред на Ники да поведе разговора.
- Да. Голямо табу.
- И нека позная. Млада и красива.
- Жив вампир. – Гейбриълизпревари брат си в отговора. – Чакай малко. Мислиш, че тя има нещо общо.
- Ти сам го каза. Вампир смучещ пари вместо кръв.
Сега вече нещата за гейбриъл и Никълъс се нареждаха. Всичките караници, които тайно подслушваха бяха заради това. Кристофър е искал майка им, но тя е избрала баща им и после чичото убил Елиза.
- Не мисля, че Лилибет, втората жена на дядо, е имала нещо общо. Тя беше голяма на приказки, но не и на дела. Но пък Кристофър би могъл.
- Но ти преди малко каза, че той бил заминал тогава. Нещата се разминават.
Никой не направи друго предложение. Нещата наистина се разминаваха и те отново бяха в началото.

14.
Всички бяха изморени. Минаваше след полунощ и всички имаха нужда от сън. Алекса и Никълъс заспаха веднага щом главите им докоснаха възглавниците, а Ники и Гейбриъл лежаха в леглото и си говореха. С всяка казана дума Ники научаваше все повече и повече за живота на братята и сем. Левински.
- Обожавахме, когато идваше края на октомври и щяхме да празнуваме Хелоуин. Всеки път с брат ми се маскирахме с еднакви костюми и често ни бъркаха. Преди да обиколим къщите ходихме на традиционния бал. Винаги правехме някоя пакост и после дълго време бяхме наказани, но си струваше. – Гейбриъл гледаше в тавана, а Ники го наблюдаваше и анализираше всичко. – След бала не се прибирахме дълго след залез. Натъпквахме се със сладко и после правехме какви ли не пакости.
- Всяка година с Алекса се обличаме като снобите в училище и им се подиграваме. И ние се тъпчем със сладко до неузнаваемост. Дълго след това съжаляваме за това. Семействата ни се събират за вечеря, а преди това с Ал идваме в имението. На следващия ден спим до обяд, а после правим нещо забавно.
- Мислиш ли, че Лилибет има нещо общо със смърта на майка ми?
- Не знам, Гейб. – Ники въздъхна.
- Утре отново е Хелоуин.
- Какво? Защо не каза по-рано?
- Защото вече не празнувам този празник. Той носи само беди, болка и тъга. Но тази година ще отидем на традиционния бал.
- Какво наложи тази промяна?
- Вие. Обичате Хелоуин. Не всеки има възможност да се върне назад във времето.
- А какво ще облечем с Алекса?
- Не се тревожи за това.
Гейбриъл не каза нищо повече. Обърна се на една страна към Ники, затвори очи и прегърна момичето до себе си. Ники не помръдна повече. Просто затвори очи и скоро заспа.

15.
Тежките пердета бяха отдръпнати от прозореца, но днес слънцето беше скрито зад тъмни облаци. Ники все още се излежаваше и мислеше колко приятно й беше. Искаше всички дни да започват така. Спокойно.
Отвори очи и видя бележка, лежаща на шкафчето до леглото.
„Чакам те в библиотеката.”
Бавно и мързеливо Ники се изправи и отиде в библиотеката. Там, зад бюрото, стоеше Гейбриъл и четеше дневника, който намериха снощи.
- Добро утро. – гласът на Ники беше дрезгав.
- Студено ли ти. Трепериш.
Не беше усетила, че трепери. Дори не си помисли за това, докато Гейбриъл не го каза.
- Всъщност малко. Ще отида да си намеря нещо, с което да се наметна.
- Няма нужда. На дивана е палтото ми. Облечи го.
- Къде са Никълъс и Алекса? – попита Ники като навличаше широкото палто.
- Излязоха рано. Искаха да се поразходят малко. – Гейбриъл затвори дневника и стана от стола. Отиде до едно чекмедже и извади една кутийка от там. Можеше да усети погледа на момичето по гърба си. Ники го следеше. Всяко негово движение.
- Искам да ти дам нещо. – хвана я неподготвена. Изненада се изписа на лицето й. – Беше на майка ми и ше си отива с роклята, която ще носиш довечера.
Гейбриъл й подаде малка кожена кутийка. Вътре в нея на меко легълце лежеше медальон със скъпоценен камък по средата, който хвърляше лилави отблясъци.
- Гейб, не мога. Това е....
- Не приемам отказ. А и това е начин да се отблагодаря за помощта.
- Та аз нищо не съм направила.
- Откри дневника, а в него открих кой съсипа семейството ми. Това ми е напълно достатъчно.
- Знаеш кой е убиеца на майка ти?
- Да. Отне ми време да стигна до тази част, но успях. Сега вече съм спокоен и смятам довечера да се забавлявам.
- Добре. – любопитство разяждаше Ники, но не попита нищо за убиеца. – Но има един малък проблем. Нямам рокля.
- Нали вчера ти казах да не се притесняваш.
Гейбриъл стана и хвана ръката на Ники. Поведе я към долния етаж, а след това към голямата дневна. Там, на дивана, лежеше най-хубавата рокля, която Ники някога беше виждала. Тъмно лилава с черни дантелени ръкавица. Напълно ди подхождаше с роклята.
- Това е...невероятно!
- Харесва ли ти? – Гейбриъл стоеше с ръце в джобовете си и се усмихваше плашливо.
- Обожавам я. – Ники пипна меката коприна. – Ами Алекса?
- Брат ми се погрижи за нея.
Гейбриъл остави Ники да се нарадва още малко на роклята, а той самият я наблюдаваще отстрани. Беше като малко дете, на което даваха сладки на Хелоуин.

16.
Балът започваше точно след залез. До тогава оставаха още няколко минути, а момичетата още не бяха готови. Никълъс и Гейбриъл стояха в голямата дневна на първия етаж и си говореха. Щом момичетат влязоха в стаята и двамата млъкнаха.
Алекса носеше кремава рокля. Косата й беше накъдрена, а няколко светли цветчета се показваха изпод къдриците. Медальон в същия цвят като роклята обрамчваше шията й. Ники беше с лилавата рокля и дантелените ръкавици. Нейната коса беше вдигната в елегантен кок. На врата й висеше бижуто й, подарено от Гейбриъл.
- Готови сме да тръгваме.
Тъкмо бяха излязли от имението, когато Ники се сети нещо.
- Забравих си наметката в библиотеката. Отивам да я взема и се връщам.
Преди някой да беше казал нещо, тя вече беше извън полезрението на Алекса и братята.
Ники минаваше стъпалата по две, молейки се роклята й де не се скъса. Стъпките й оттекваха в празното имение с оглушителен звук. Бутна вратата на библиотеката. Наметката й лежеше на дивана. Наведе се да я вземе и тъкмо се беше изправила, когато усети студен метал да се опира до гърлото й. Не издаде и звук. Така се беше свило гърлото й и нищо не чуваше освен забързания ритъм на сърцето си.
- Ти си Ники, нали?
Ники кимна с глава в знак на съгласие. Не познаваше гласа. Беше плътен,но дрезгав. Принадлежеше на човек, който беше пушил дълги години. Миризма на алкохол виатеше около него.
- Идеално. – мъжът се приближи по- близо до Ники. Сега тя можеше да усети дъхът му върху шията си. – Къде е дневникът?
- Кой дневник? – тя цялата трепереше и не можеше да мисли.
- Знаеш кой. Вчера го взехте от къщата в гората. Къде е?
- Не знам. – умът й беше напълно замъглен. Мъжът притисна ножа по-силно. Ники усети топлата кръв да се стича по шията й.
- Не съм търпелив човек. Пак те питам. Къде е?
- Не знам. Наистина. – сълзи се стичаха от лицето й. Беше толкова близко до смъртта. Това беше един от малкото случаи в живота й, когато тя казваше истината.
- Много лошо. Жалко. Хубава си, а аз не искам да те наранявам, но щом не знаеш....
Мъжът не довърши изречението. Пукот от изстрел с пистолет се чу. По гърба му преминаха тръпки., които бяха последвани от гореща кръв. Ники изпищя.
На вратата стоеше Гейбриъл с насочен пистолет, от който илизаше малко дим.
- Добре ли си, Ник? – с все още вдигнат пистолет Гейбриъл се приближи. Ритна мъжа, лежащ на пода. Не помръдваше. Беше изпълнил хода си перфектно.
- Мисля, че да.
- А аз не. – Гейбриъл клекна и огледа раната на врата на Ники. Кръвта беше малко, но все още кървеше. Той помогна на Ники да се изправи. На врата на библиотеката стояха Никълъс и Алекса. Тя се беше обърнала с гръб и закриваше лицето си с ръце, а Никълъс беше прегърнал Алекса.
- Никълъс помогни ми да разчистя тук. Алекса трябва да помогнеш на Ники.
С бързи крачки Гейбриъл поведе Ники към вратата, а след това я остави на приятелката й. А той заедно с брат си щяха да се погрижат за всичко останало.

17.
Алекса почистваше раната на приятлката си в стаята на Гейбриъл.
- Видя ли лицето му?
- Не.
- Познаваше ли го?
- От къде мога да го познавам?
Алекса спря да говори. Ники беше уплашена и раздразнена. Довърши всичко мълчаливо. Тъкмо приключваше, когато братята влизоха в стаята.
- Вече всичко е наред. – Гейбриъл седна на леглото и обви ръцете си около пребледнлата Ники. - Няма за какво да се тревожите.
- Това той ли беше?
- Да.
- Кой е?
- Не е време за това. Трябва да си починете малко.И двете.
Никълъс хвана ръката на Алекса и я поведе към другата стая.
Гейбриъл помогна на Ники да съблече тази рокля и да облече някоя по-леко, с която можеше да спи.
- Защо е направил това с майка ви?
- Защото е алкохолик и боклук. Не мисли за това. Просто затвори очи и сънувай най-хубавия си сън.
- Искаше ми се да видя как празнувате Хелоуин.
- Е, тогава ще ти разкажа. – Гейбриъл притегли Ники в прегрудката си и с мек глас започна. – На бала се събира целия град. Има танци и музика. За вечеря всички ядат сладки неща....
Бавно Ники започна да се унася и скоро заспа. В съня си едва доловимо чуваше гласа на Гейбриъл. С всеки изминал миг той ставаше все по-тих и по-тих докато накрая спря да го чува. За пръв път от дълго време не сънува.

Когато отвори очи се намираше в библиотекатаа. Лежеше на пода. Отвън слънцето печеше, но от прозореца навлизаше хладен ветрец. Ники се надигна и не можа да повярва на очите си. Не беше останала и частица от блясъка на имението. Роклята й я нямаше. Всичко беше изпочъпено. Занемарено. Изоставено. На няколко крачки от нея беше Алекса. Тя също стоеше права и се оглждаше неразбираемо. И от нейната рокля нямаше следа.
- Сън или не?
- Не. – Ники можеше да напипа медальона на врата си.
Бавно момичетата се изправиха. Хванаха се за ръце и излязоха от имението.
Отвън беше полуразрушено, а зелената гора беше се превърнала в дървета с окапали листа.
Без да кажат нищо момичетата се обърнаха и тръгнаха към домовете си.

18.
На другата сутрин Ники се събуди тъкмо на време за традиционната семейна неделна закуска.
Когато влезе в кухнята завари майка си да привършва с гофретите, баща й четеше сутрешния вестник, а по-малкия й брат играеше на някаква игра.
- Добро утро, скъпа. – майка й я целуна по челото, докато Ники вземаше чаша за сок.
- Добро утро.
- След като баща ти и брат ти приключат със закуската ще раздигнеш ли масата?
- А ти къде ще си?
- Как къде? Ще се събираме в къщата на Алекса, за да обсъждаме новодошлите ни съграждани.
- Новодошли съграждани?
- Да. Двама мъже. Ще живеят в имението в гората. Получили го като наследство. – Ники заряза закуската и хукна към къщата на приятелката си.
Косата й беше рошава, а тя облечена по пижама,но не й пукаше.
Започна да натиска звънеца продължително и настоятелно. На вратата се появи Алекса с обичайните рок дрехи.
- Чу ли новината?
- Да. Тъкмо щях да идвам при теб.
Ники хвана Алекса за ръката и двете затичаха към имението. Задъхваха се и мускулите им не ги слушаха, но не им пукаше. Трябваше да отидат там на всяка цена. Застанах пред голямата стара къща. Едва си поемаха дъх.
Но веднага щом видяха имението, болката хванала гръдните им кошове замря. Всички прозорци бяха облепени с картони, а скеле ограждаше имението.
Цареше тишина и нямаше ниакъв друг знак, че тук ще живее някой. Момичетата останаха разочаровани, че не намериха това, което търсиха. Седнаха на студената земя и се загледаха в имението.
- Защо сте толкова умърлушени? – познат глас се чу зад гърбовете им.
Бавно Алекса и Ники се изправиха. Пред тях с цялото си величие стояха, хората предоставили им най-страхотното им преживяване – Гейбриъл и Никълъс. Без повече приказки, освен писъците, които издадоха момичетата, Алекса и Ники се втърнаха към мъжете.

19.
Ники и Алекса се бяха сгушили в Гейбриъл и Никълъс.
- Така и не ни казохте кой беше онзи мъж? – Ники се беше загледала в имението и отброяваше всеки един удар на сърцето на Гейбриъл.
- Това беше Джак Дарънс. Бащата на майка ни. Както по-рано казах: боклук и алкохолик. Не веднъж беше посягал на членовете на семейството си. Хората знаеха що за стока беше и се опитваха да го избягват. Но беше невъзможно. Семейството му беше богато и често ходеха по различни балове и събирания. – Гейбриъл увиваше кичур от косата на Ники на пръста си докато говореше. – Той винаги беше искал да има момче, но се родила майка ни. Джак я ненавиждал. Постоянно я малтретирал. Накрая я убил.
- Това се нарича тиранин. – Алекса въздъхна и облегна главата си на рамото на Никълъс. – Само едно не ми стана ясно.
- Кое?
- Как преминахме от единия в другия свят и как времето едва се беше променило?
- Това... – Гейбриъл погледна към имението – е мистерията на имението. Между другото – той стана и хвана Ники за ръката, а Никълъс го последва. – май си забравихте роклите в имението. А те много ви отиваха.
Без повече излишни приказки четиримата влязоха в имението. Единственото нещо, останало зад тях беше смеха им. Някъде далеч в гората, отвъд видимото, се чу песента на птичките.