Съкровището на смъртта [разкази]

by **nessa** Чет Фев 04, 2010 10:02 pm

Надявам се да няма проблем, че пускам цяла темичка пълна с разкази.
Тук ще пускам мои разкаци. Неща, написани с много чувството и страшнво много болка. Надявам се всеки, който прочете нещо, да коментира, защото това наистина е важно за мен.

by **nessa** Чет Фев 04, 2010 10:03 pm

Едно подобие на живот

- Наказана си, Пейн!
„Каква ирония” – помисли си червенокоската и влезе в стаята си. Та тя всеки божи ден беше наказана. Дали защото беше пила или пушила. Но го правише само защото трябваше да излезе някакси от гадната действителност, в която се намираше. Седна на леглото си и притегли лаптопа върху краката си. Кърваво червената и коса беше вързана в здрав кок. Имаше още три часа, докато можеше да излезе. Не, в никакъв случай, не и беше позволено, но от около две години не беше правила нищо позволено, така че... Но нея не я интересуваше. Придърпа компютъра и си песна филм. Часовете се нижеха, но не достатъчно бързо. Въпреки това успя да дочака. лампите постепенно угаснаха в цялата къща. Майка и последна затвори вратата на спалнята. Пейн се усмихна. Даде пауза на скучния филм и стана с миши стъпки от леглото. В къщата беше гробна тишина, затона червенокоската не трябваше да се издава. Приближи се до гардероба и измъкна черни дънки, удобна тениска и черно кожено яке. Носеше тази „униформа” почти всяка вечер. Така никой не можеше да я рязпознае, което беше добре. Колко нелепо! Тръсна леко глава и отвърза кока си. Тихо и бързо облече дрехите си и отиде пред огледалото. Среса правата си коса и се оглеса. Отвори прозореца. Летният бриз я прикани очакващо. Промушваше се под дрехите и и я караше да потрепва. Бавно, без да вдига много шум, момичето излезе на перваза, затвори прозореца, приведе се и скочи внимателно върху меката трева. Озова се в открития гараж – между двете коли на семейството и и нейния собствен мотор. Пейн не обичаше много скъпите неща, но родителите и бяха богати, така че тя можеше да задоволява единственото си хоби – високите скорости. Приближи се до машината, помилва я, изпълнена с обич и се кази отгоре и. Набързо сложи каската, прибирайки дългата си коса. Врътна ключа и двигателят измърка доволно. Червенокоската се усмихна и натисна педала. Точно в тази секунда, моторът се стрелна напред. Вятърът се удряше в крехкото тяло на момичето. Масивният мотор разпираше въздуха. По главния път беше чисто. Не срещна нито еднакола. малко преди един сфетофар, тя сви надусно в някаква малка и тъмна уличка. Човек би си помислил, че се объркала, но тя много добре знаеше къде точно отива. Спря в една задънена улица. Пред нея имаше четири момчета. Заби спирачки.
- Ей, пич, хипер як мотор! – провикна се един от тях.
Момче с черна коса и сини очи, с лек загар на меката си кожа. Изглеждаше добре. Много добре.
- Ще викаш „пич”на приятелчетата си! – рече Пейн и свали каската си.
Метна косата си надясно, зза да я видят добре и им се ухили. Извади две банкноти по 50 евро и им ги подаде, казвайки предизвикателно:
- Искам 100 грама. И бързо!
Момчето, объркано все още, само се завъртя и след две минути се появи с малко пакетче. Пейн се усмихна и взе пликчето. Отвори го и миризмата на дрога бавно пропълзя в ноздрите и. Беше незабравима. Прибрая в джоба си, сложи каската отново и каза тихо:
- И не съм била тук! Ясна ли съм?
Погледна ги заговорнически и обърна мотора. След малко тръгна. Излезе на магистралата извън града. Часът беше три сутринта. Можеше да си покара докъм четири и в пет щеше да е вкъщи. Зардва се на блестящия си план и извади дрогата отново. Бялото прахче и харесваше. Дории само да го гледаше. Доближи носа си до торбичката. Онова чувство на еуфория я обзе. Пусна кормилото на моторо и с другата си ръка, за да махне каската. Искаше косата и да се развява, да усеща летния вятър. Момент невнимание, така казваха хората. И всъщност наистина тове беше. Моторът се насочи към близкото дърво. Пейн не можа да удържи мърдащото се кормило. Машината се блъсна. Главата на червенокоската се удари в дървото, след което цялото и тяло се излегна в нетипична поза – главата и беше назад, а тялото и се беше плъзнало по дължината на седалката, едната и ръка беше увиснала, а другата дтоеше върху гърдите и с дрогата. Сърцето и тихо отброяваше последните минути живот на тази душа. В този момент храстите изшумяха. Висока мъжка фигура с черна коса и лек загар. Очите му изглеждаха диви, различни. Кучешките ву зъби бяха твърде големи. Вампирът набързо съкрати разстоянието между него и мотора. Докосна алената струйка кръв, потекла от носа на Пейн. Помириса пръста си. Продавачът на дрога, вампирът или дяволското изчадия. Както искате! Но точно това създание захапа красивото вратле, оголено от вятъра, без време. Отровата му бавно се разпръскваше из тялото. Караше кръвта през вените да минава по-трудно. Изведнъж сърцето спря. Но не заради Смъртта, която чернокоското сам беше изгонил, а заради ухапването. Започваше началото. Началото на раждането на един нов вампир. И сега Пейн трябваше да се справи с един нов живот. Живот, който не и предлагаше дрога и уиски, живот, при който щеше да е трезва през цялото време. Дали ще успее да се справи... Няма да ви кажа! Всичко зависи от вашето въображение... Очите и стреснато се отвориха...

by **nessa** Чет Фев 04, 2010 10:04 pm

Аз те убих!

Аз бях виновен, любов. Аз те убих! Аз изпълних най-големия ти страх. Но не исках, любима. Обичам те! И винаги ще те! Сега стоя и държа тялото ти, по-студено от нощта, по-бледо от луната. Тялото ти, потънало в собствената ти, вече изсъхваща, кръв. Лицето ти, насинено от шамарите, които аз ти удрях. По дяволите, как можах да натисна спусъка. Спусъкът, който те отне от мен. Дано, там горе, при ангелите си по-щастлива. Дано човекът, в който се влюбиш да те уважава поне малко. Да не те бие всяка вечер. Да не пие като побъркан. Седнал съм в твоя ъгъл, любима. Ъгълът, където плачеше всяка нощ. Мислеше си, че не знам, нали? Но грешеше. Гледах те. Започнех ли да изтрезнявам, заставах зад стъклената вратаи гледах как розовите ти коси се разстиляха около насълзеното ти лице. Заклех се, заклех се да не пия. Но не успях! А ти ми прощаваше! Всеки шамар, всяка целувка взета насила. Но аз не си! Не си простих и никога няма. Какно ще правя теб, ангельо мой? Алкохолът тотално ще замъгли съзнанието ми. Няма да има за какво да живея, но ще съм твърде голям страхливец, за да отнема и своя живот. Ето, казах го. Точно, защото към страхливец, не можех да посрещам неприятностите с вдигната глана, а бягах в бара за поредното уиски. Да, да, знм какво ще кажеш! Че мога да се справя, че имам нужда само да повярвам в себе си, а аз ще поклатя глава. Но, по дяволите, никога повече няма да чуя тези успокоителни слова, няма да усетя туптящото ти сърце до ръката ми, няма да знам какво е това любов. Защото ти си отиде! Отиде си и ме изостави сам! Без последно "Сбогом"! Само с "моля те,...недей"!

by **nessa** Вто Фев 09, 2010 10:17 pm

Малката Мери

Коледа. Празникът, на който всеки би трябвало да е щастлив. А дали това малко детенце бе такова? Момиченцето, за което говоря, бе на около четири годинки. Русите и къдрици се спускаха спокойно около още невинното детско личице. Сините му очи гледаха проницателно. Можеше да потънеш в тях. Казваше се Мери Джоунс. Майка и, двадесет годишна жена, беше красива, много красива. Косата и бе почти същия цвят като очите и – лешников шоколад. Имаше хубава усмивка и луд пламък в очите. Бащата на Мери беше на същата възраст. Наистина симпатично момче. Руса коса и сини очи.
Ще се запитате защо имам намерение да ви разказвам тазгодишната Коледа на това сплотено семейство. Ще ме е последвате ли? Доверете ми се! Бавно излизаме извън сградата, където живее семейство Джоунс. Тя е избеляла от времето, с разкъртена фасада и счупени прозорци. Качваме се по етажите, упорито търсейки къде точно се намира звънецът им. Стигаме до последния етаж. Нито помен от тях. Обезсърчени се обръщаме, за да си тръгнем, когато погледът ни хваща една малка вратичка. Върху нея на малка табелка пише следното:
Семейство Джоунс – Саманта, Джош и Мери
Влизаме на посоченото място. Има само една стая и тоалетна. Помещението, което играе ролята на всекиндевна, детска, спалня и кухня, е малка. Мисля, че тук е добре да ви оставя само със семейството, а аз да съм чисто и просто един разказвач...
Русото момиченце продължаваше да си играе с малката, счупена кукличка. То я обичаше повече от всичко. Не, не повече от любимите си родители, но това бе една от любимите му играчки, които се наброяваха на четири-пет. Двамата родители стояха прегърнати и обсъждаха нещо. Какво ли? Ето разговорът им:
- Саманта, може ли да те попитам нещо?
Красавицата поклати положително глава и се обърна към любимия си.
- Би ли го направила пак? Би ли избягала с мен отново?
Сам се усмихна леко. Хвана брадичката му и го целуна. След това започна да говори:
- Дори още сто пъти, скъпи. Преди четири години забременях от теб. Да, признавам, не го очакваx. Също така не веднъж съм се чудила дали да оставя това бебе или да направя аборт. Но всеки път, когато те виждах да седиш до мен и си представях малкото ни детенце, изпитвах нещо повече от любов. Сигурно точно това наричат майчино чувство. Но в този миг разбрах какво значи да обичаш рожбата си така, както не си обичал никого другиго на света. – Жената спря за момент, след което продължи с нови сили – Бях богата. Ти не беше. Но това не ме интересуваше, не ме спря. Родителите ти бяха починали отдавна и не ти бяха оставили абсолютно нищо. Но и това не ме накара да спра да те обичам, да те обожавам, да те желя отново и отново. Нашите се отказаха от мен само и единствено, защото не се бях влюбила в точния човек. Каква идилия, а? Но бих го направила отново. Хиляди пъти. Милиони. Милиарди. Защото те обичам. Защото ти си всичко за мен. Ти и Мери.
Жената се сви на кълбо в скута на приятеля си. Лицето и беше до гърдите му. Той дишаше учестено. Харесваше му. Обичаше да чува тези думи от устата на момичето. Вече четири години бяха изминали, откакто бяха избягали от родителите и. Ще се зачудите как свързваха двата края? В кредитните карти на красавицата имаше около 50 000 евро. Да, Джош нямаше особено много, но имаше голямо сърце и беше много умен. Така че той на двадесет години вече беше започнал работа в една банка и се очертаваше скоро да се издигне. Е, наистина нямаше да имат много подаръци за Мери тази Коледа, но щеше да се преживее. Именно тя проговори с онзи сладък детски акцент:
- Мамо, спи ми се!
Саманта стана от любимия си и вдигна детето от земята. Съблече го набързо. Топлото му телце се намушка в пижамката и след това влезе под юрганчетата. Момиченцето заспа на секундата. Майка и, зарадвана от думите, които беше изрекла преди малко, се усмихна тихо и отиде до прозореца. Луната играеше по затворените и клепачи. Харесваше и. Както и ръцете на Джош, които в момента плавно обгръщаха стройното и тяло. Те стояха така, потънали всеки в собствените си мисли, свеждащи се до една. Колко много им харесва случващото се. Малко след това, когато лунната пътека вече се очертаваше по небосклона, красавицата каза:
- Мисля, че е време да си лягаме и ние. Да сложим подаръците и да посетим Страната на сънищата.
Чу се познатия смях и мъжът извади опакования подарък. Една красива рокличка, за която бяха събирали пари.. не цяла година, но част от нея... Жената въздъхна и отиде да се измие...
***
Слънцето шареше по избелелите стени на апартамента. Мери все още спеше дълбоко. Саманта се разбуждаше и усещаше топлата ръка на Джош до себе си, рошавата му коса гъделичкаше приятно лицето и, перфектният му аромат се запечтваше в ноздрите и. Беше толкова невероятен, красив и уникален. Точно такъв, какъвто тя го искаше. Сам се надигна от леглото, което изскърца леко. Това явно събуди любимия и, но не и Мери. Жената сложи ръка пръст върху устните си в знак на мълчание. В следващия момент всичко стана твърде бързо.
Погледът и попадна на няколко неща, но и трябваше още повече време, докато ги асимилира. Първото, което забеляза, беше елхата. Тази част от коледната украса, както и останалата, отсъстваше от интериора. Второто беше това, че под дръвчето имаше много, много подаръци. Сред които бяха и две пачки с пари, бял плик с писмо и няколко кредитни карти. Дотук красавицат а не разбираше нищо. Третото и последно нещо, което видя и което и се щеше никога да не бе забелязвала, беше трупът на земята. Всичко караше момичето да вика. Но от устата и не излизаше нито звук. Нито стон, нито нещо друго. Фактите бяха налице. Бялата брада, красивите кафяви очи, пълните устни и бледата кожа. Инстиктите и крещяха само една-единствена дума, но тя не можеше да повярва. Татко. Не можеше да е той. Тези две изречения се въртяха в главата на Саманта през цялото време. Локвичката кръв, образувана от неговата жизненоважна течност, изглеждаше много зловещо. Ножът стоеше до ръката му и пръстите му съвсем бегло докосваха дръжката му.
- НЕЕЕЕЕЕЕ!
Викът се разля из цялата стая. Мери започна да се буди, Джош се обръна, за да види какво се случва, а Сам се свлече на земята. Ръцете и цопнаха в кръвта. След това взе писмото и остави червени отпечатъци върху него. Сълзите и размазваха текста. Съпругът и веднага дойде до нея и я прегърна. Тя го избута. В момента имаше нужда да е само и единствено сама. Отвори бавно писмото, не искаше да разбира ясното – че тя беше причината сега човекът, който я обичаше и отглеждаше толкова много време да е мъртъв.
Здравей, скъпа моя,
Не знам как да започна. Би казала отначало, ако беше до мен. Но това никога вече няма да се случи, тъй като щом четеш това писмо значи аз съм мъртъв. Знаеш ли колко много плаках, колко много съжалявах за това, което се случи. Но не можех. Джош не беше добър за теб. Беше просто един хлапак, който искаше да се добере до парите ти. Но как можех да ти го кажа, да ти забраня да се срещаш с него? Не знаех какъв е правилния начин. Точно затова те изгоних. Чака сега разбирам, че съм грешал. Че всичко е било една глупост. Не бих могъл да намеря по-добър партньор за теб от Джош. Два месеца майка ти беше като призрак, ходещ труп. Беше ужасяващо. Докато един ден тя не падна в боя. Ей така. Знам, че звучи налудничево, но Ребека умря от мъка по теб. Затова не си виновна ти. Само и единствено аз. Само и единствено моето желание да те задомя за Питър. И ето отново аз съм виновен. Живях така още половин година.. И това е получилото се. Сега ме виждаш в не много добра кондиция. Добре, де леко съм мъртъв. Пиша всичко това, за да не се чувстваш виновна, за да можеш да живееш спокойна нататък. И съм прав. Няма за какво да тъжиш. Защото ти направи своя избор, аз моя. Сега плащам за грешките си. Обичам те и винаги ще те обичам дори и да съм в отвъдното.
Искрено твой: Джеймс Кулин
Красавицата се сгуши в Джош. В момента не беше в кондиция да прави каквото и да е. Набута писмото в ръката на любимия си. Малката Мери отново беше заспала без да изживее шока от виждането на дядо си мъртъв.

by **viki4ka333** Нед Май 16, 2010 3:11 pm

100% съм сигурна, че пиша на грешното място...

Nessa, прочетох и 3-те разказа, знам какво те е накарало да ги напишеш, и знам как си се чуствала пишейки ги. Бих ти дала един съвет - продължавай да пишеш... не е нужно някой да го вижда, но това е нещо, което ще те успокоява и ще ти помага. Разказите ти са невероятно красиви и с много дълбок смисъл в тях, а това, че са писани от сърце ги прави още по истински. =]

p.s. съжалявам ако съм нарушила правилата на форума

Нарушена т. 2.1 от Правилата за този раздел!
BLooDyKiSs

by **nessa** Чет Юни 24, 2010 10:05 am

Да, не трябва да се коментира тук, а в темата, но все пак много ти благодаря - този коментар значи много за мен.

Хей, ти! Да, точно ти! Не, не се оглеждай странно. Искам да играем. Не ми се смей, де. Какво? Не ти се играе ли? Лъжеш! Искаш заедно да пускаме хвърчило, нали? Знам аз, знам. Може да съм малка, но съм наясно какво ви се върти в главата. Мислите, че като сте големи, не можете да си играете на криеница. А помните ли последния път, когато малкият ви син помоли Ваше превзето височество да излезете да играете футбол? Не ли казвате? Аз пък помня. Искате ли да знаете какво стана? Не? Аз пък ще ви кажа! Казахте, че сте заети. А наистина ли бяхте? Трябваше да довършите вестника, да дочетете кой кого е убил, отвлякъл или бутнал от скала. И толкова ли важно беше? Да? Вие нямате ли собствен живот? Какво като сте големи? Какво като сте толкова важни? Какво като сте толкова заети? Не ме занасяйте. И не си мислете, че не разбирам. Не ми гледайте русите опашки, скъсана рокличка, ожулените колене, черните длани и зачервените бузки! Чухте ли ме? Ще си играете с мен. Защото и възрастните имат време да се върнат към детството си за момент. Хайде, де! Моля ви? Едно голямо, сочно моля с много захар отгоре? Или пък сервирано с едно голяма, вкусна палачинка. Пак не? Жалко! Бъдете си скучни тогава. Но да не си търсите детството при мен след това. Защото няма да ви го дам! Няма! Ще си стои при мен и когато порасна, ще си играя повече и от децата си. Чухте ли? И никога няма да загубярадостта в очите си, енергията в тялото си, любовта в сърцето си. Защото съм дете и такова ще си остана цял живот!

by Sponsored content

Съкровището на смъртта [разкази]

Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]

Re: Съкровището на смъртта [разкази]