By Me: Unnamed & Untamed (разкази)

by **Роуз Хатауей** Нед Май 23, 2010 1:54 pm

Ъм... най-сетне се реших да споделя с някой това, което ми се случва, щом музата ме сполети.Надали ще е много и ще е често обновявано, но се надявам да се хареса.

by **Роуз Хатауей** Нед Май 23, 2010 1:58 pm

Това си няма име (както повечето неща, които пиша) и ако някой има идеи може да ги сподели в темата за коментари.

-Хайде да излезем...
-Може би той...
-Защо го...
-Как ти се трува...
-Хей, виж...
Гласовете идваха отвсякъде.Струваше му се,
че чува съзнанията на всяко човешко същество.Но не.Той просто ги чуваше.Сетивата му бяха пъти
по-развити от тези на обикновен човек.Разговорите на хората по улиците, в
къщите си, по телефоните бяха толкова лесно доловими.Но той се бе научил да ги
изключва.Гласовете се бяха превърнали във фон.
Стивън стоеше приклекнал в сянката на
по-големия от двата жилищни блока, залепени един до друг.Подпрял ръце на
коленете си, той се взираше през хората, дърветата и сградите, скаш виждаше
отвъд прашните улици на града.Очите му виждаха и най-малката прашинка във
въздуха, можеха да забележат всяка мимика, всеки оттенък върху лицата на
минаващите хора, метри по-надолу.Можеше да подуши и разграничи всеки мирис, в
радиус от десетки метри.
Стивън вдигна поглед към залязващото
слънце.Вече бе почти безопасно да излезе от сенките.Кратка и горчива усмивка се
появи на лицето му.Той притежаваше толкова предимства, за които хората биха
убили.Той бе съвършен.Безсмъртен.И само на двайсет години.
-Знаех, че ще те намеря някъде тук.-тихият
меден глас се разнесе зад гърба му.Не беше нужно да вдига глава, за да разбере
кой е.
Красавицата стоеше права, наподобяваща гръцка
статуя- с изящно изваяно тяло и мека като коприна, спускаща се по гърба `и
гарванова коса. Перфектната `и кожа проблясваше на светлината, останала след
залеза на слънцето.Сега тя не `и вредеше.
Върху ангелските `и устни заигра детска
усмивка, а очите `и-наподобяващи дълбоко езеро-се присвиха.
-Защо си тръгна?-гласът `и бе наподобяваше
горещ карамел.
-Искам да си спомня.-отвърна той.
Тя приклекна до него и косата `и се поклати
от лекия бриз.
-Тук се случи.-рече смирено Пърл.
-Да.-Стивън се извърна към нея.-Доста се е
променило, нали?
Момичето само кимна и се загледа в
небето.Сините очи на младежа следяха движението по улиците под тях.
Беше средата на юли. Задушевната атмосфера
се усещаше навсякъде.Жегата сякаш бе изпепелила въздуха и караше дрехите да
залепват неприятно по кожата на хората.Оживеният град се бе превърнал в пустиня
и вместо вятър, прах и горещина се носеха между сградите.
Но тогава не беше така.Връщайки се стотици
години назад, когато високата сграда, на която стоеше още не бе съществувала, Стивън
имаше чувството, че усеща хладните пръски дъжд.Тогава времето бе по-студено, но
все пак приятно.Въздухът ухаеше на свежест и през целия ден приглушеният ръмеж
не спря и за миг.Миришеше на сняг и на свобода.
Лицето на танцуващата под дъжда Изабел бе усмихнато
и ликуващо.В този момент тя приличаше на ангел.Дори изострените кучешки зъби не
пречеха на девойката да изглежда като най-миловидното създание в света.Като
нещо толкова чисто, че те е страх да го докоснеш.
Очите `и-като две капки блестяща роса-гледаха
Стивън развеселено и очакващо.Бледата `и рокля от тънка коприна бе напълно
достатъчна, за да покрие бялото `и тяло.Девойката не усещаше студа, не `и
пречеше.
Изабел отиде до Стивън с подчертано бавни
крачки, а косата `и се развяваше като приказен воал около прекрасното `и лице.
-Не се ли радваш?-попита тя невинно.-Сега
си като мен.Не се ли радваш, че си с мен?
Младежът се усмихна и положи ръката си
върху бузата на момичето.Погледът му бе покровителствен, в същото време нежен и
любящ.Той гледаше безсмъртната прелест, която бе пред очите му и я боготвореше.
-Та нима мога да не се радвам?-отвърна той
накрая.-Това бе всичко, за което можех да мечтая.Ти бе всичко, за което можех да мечтая.
Изабел се усмихна широко и два чифта
искрящо бели и издължени зъби пробляснаха в тъмнината.
-Ах, ако можеше да знаеш какво чувствам в
момента!-възкликна тя.
-Кажи ми.-рече топло той.-Нека зная.
-Щастлива съм, Стивън.- изрече името му с
толкова много чувства, събрани в него.-Наистина щастлива.Не мислех, че е
възможно.
-Нима божество като теб не би заслужило
всичкото щастие на света?-попита Стивън.
-Ах, Стивън.-въздъхна тя.-Винаги си бил
наивен.
Тя помълча няколко секунди, след което
рече:
-Та аз не съм човек.Моето място не е сред
живите.Аз не бива да съществувам.-поклати тъжно глава тя.
-Не говори така!-възкликна той, с нотка
възмущение в гласа си.-Та ти си ангел.Ти трябва
да живееш.
Девойката тъжно се засмя.
-Не съм ангел.И го знаеш.Хората казват, че
съм дете на дявола.
-Но те не са прави!-възпротиви се той
отново.-Те не те познават.
-Никой не желае да ме познава.Те не
разбират безсмъртието.За тях е... поквара.
Тъжното изражение на Изабел късаше сърцето
на Стивън.В този момент искаше да я утеши с всичките слова на света, да `и
обещае, че всичко ще бъде наред, да я прегърне толкова силно.Но знаеше, че не
бе прав.Че не се постъпваше така с момиче.Не и тогава.
-Не ме късае какво мислят другите.-рече
решително той.-Заедно ще бъдем в това.
-Заедно.-повтори тихо тя, като положи
ръката си на ревера му.
Стивън погали косата `и- нежно и
успокоително.Изабел го погледна, а в очите `и се четеше глад.Но не глада, който
изпитваше към кръвта му преди, това бе съвсем различно.
Тя погледна към устните му, след което
върна погледа си върху очите му.Той сведе глава надолу и миг след това устните
им се сляха в нещо толкова сладко, че Стивън мислеше, че сънува.Нечовешки
омайващия вкус и аромат на устата на Изабел го погълна и той не знаеше къде се
намира. Усещаше всичко нейно-всяко чувство, всяка тръпка.Тя ликуваше.Наистина
бе щастлива.Ах, в нейните прегръдки той бе най-безсилен.Тя го бе превърнала,
живота беше друг сега. Можеше да победи всичко, но не и желанието си към нея.
Всяка мимика, всеки жест на девойката отключваха в Стивън чувства, прекалено
силни, за да бъдат приети равнодушно.Той я обичаше.Както и тя.Беше нещо сладко,
красиво и толкова здраво, че нищо не можеше да го пречупи.
Изабел се отдръпна от Стивън с поруменели
страни и блажена усмивка се изписа на лицето `и.
-Радвам се, че те превърнах.-рече тя
спокойно.-Ще сме заедно наистина завинаги.
Тя опря челото си с неговото и вдиша
дълбоко от аромата му.Двамата бяха могъщи.Величествени.Нищо не можеше да смути
вечното им съществуване.
Нощта захладня още повече, вятърът се
усили.Двамата стояха в сенките, а роклята и прелестната коса на Изабел сякаш
танцуваха около нея като в приказна картина.
Дъждът започна да мокри лицето `и, а това я
направи още по-прекрасна, до колкото бе възможно.
Но всичко траеше колкото няколко удара на
сърцето.
Изабел вдигна глава и за почуда на Стивън
изражението `и бе различно.Очите `и-разщирени и мокри от дъжда-гледаха
изплашено и тревожно.Устата `и потръпна, сякаш се канеше да каже нещо, но от
нея не излезе и звук.
В миг отблъсна Стивън с две ръце.От
изненада той не реагира.Прелетя назад като парцалена кукла и рухна на улицата,
много по-далеч от Изабел.Едва се надигна, но веднага съжали, че го е
направил.Не можеше да повярва на гледката пред него.
Изабел-бяла като ангел и неуязвима като
вечна-се извърна рязко и издаде звук, по-ужасяващ и от рев, по-пронизителен и
от писък.Тя изсъска омаломощено, когато ръката на този, който стоеше пред нея
се стрелна напред-към гърдите `и. Стивън не искаше да гледа това изражение, не
искаше и миг повече да стои тук.Искаше да побегне напред и да я спаси, да
премахне измъчената и молеща гримаса от лицето на Изабел.Суха и безмилостна
болка прорязваше гърдите му, докато гледаше безмълвното и ужасено докрай,
измъчено лице на любимата си.Тя разтвори устни за последен път, но не успя да
издаде и звук.Чу се само рязкото изпускане на въздуха, който бе задържала.
След това рухна.Бялата `и рокля прошумоля,
когато крехкото `и тяло се свлече върху улицата.
Мъжът пред нея грубо извади дългия кол,
който бе забил дълбоко в сърцето `и.Той проблесна зловещо на лунната
светлина.Извърна се, като подвикна на някой, спотаил се в сенките.Вече нищо не
се чу.Бяха си отишли.
Както и тя.
Дори бездиханна, тя приличаше на спящ
ангел.Вече не усещаше студът на камъните под себе си.Сърцето `и бе замряло.И
този път завинаги.Косата `и бе паднала като копринено було над шията и раменете
`и.Бялата и рокля контрастираше с черната улица, а луната щедро огряваше
прелестното `и лице.Изабел бе съвършена, дори и в смъртта.
Стивън стоеше вцепенен, едва приближил се
на няколко метра от нея.Разстоянието му стигаше да забележи всичко.Устните `и -
леко разтворени и безмълвни, очите `и - притворили клепачи във вечен сън, както
и мястото, където свършваше корсета `и-обагрено в червено.
Младежът не сдържаше напиращите сълзи.Той
бе потресен, а болката, която изпитваше, бе в състояние да убие човек.Но той не
бе човек.Не можеше да умре.Ах, колко му се искаше да легне смирено до нея и да
издъхне, заедно с нейния дъх.
Но болката-пронизващата като ръждив трион
болка-бе единственото, което надаваше сила в него.Болката...

-Добре ли си?-кадифеният глас го върна
отново в реалността.Стивън не усети колко дълго бе стоял смълчан.Изгубен в
спомените от една далечна епоха, той бе пропуснал залеза.Луната гордо се бе
възкачила на небесата, осветявайки със своята грация и прелест.Колко много
приличаше на Изабел.
-Добре съм.-промълви накрая той.
Красавицата прокара пръсти през разрошената
му коса и въздъхна.
-Не се упреквай вечно.-рече тя.
-Защо не?-попита горчиво той.-Аз бях този,
който не успя да я спаси навреме.Аз я
убих.
-Не е така...-прошепна Пърл.-Не си могъл...
-Можех...-отвърна също толкова тихо
той.Беше се уморил от всичко.-Не не го направих.
Девойката до него замълча, като проследи
погледа му.След това погледна отново надолу към улицата.Няколко табели светеха
в цветно, приканвайки към новия супермаркет, или пък музикалния магазин
наблизо.Хората, които все още бяха навън, се смееха гръмогласно и се запътваха
към шумните дискотеки.Спортни коли бързо профучаваха през магистралите.
Нищо от тук не бе същото като
преди.Годините, вековете бяха летели, загърбвайки старото и прегръщайки
новото.Но не и за тях.Вече го нямаше онова съмнение за тяхната същност.Вече
никой не вярваше.Времето бе безсилно.
-Да тръгваме.-каза Пърл.Гласът `и бе тих,
но съдържаше власт.
Стивън стана и хвърли последен поглед на
луната.Гледаше небето с безмълвно обвинение, но и с разкаяние.Сетне се обърна
към неземно красивата девойка, който го чакаше с протегната ръка.
-Всичко ще бъде наред.-рече тя с медения си
глас.И наистина-за един миг всичко изглеждаше наред.
Стивън бегло се усмихна и отвърна с
благодарност:
-Не всеки има такава сестра като теб.
Той хвана ръката `и и двамата изчезнаха в
сенките на нощта.Завинаги.

By Me: Unnamed & Untamed (разкази)

By Me: Unnamed & Untamed (разкази)

Re: By Me: Unnamed & Untamed (разкази)